автор: frezija

Мила моя, знам, че думите не стигат!
Как без тях да ми кажеш придобива ли форма страха ти?!

Говори ми със плач за нещата, които те вдигат.
Изплачи ги един път, ще ми стигне за хиляди пъти.
Изплачи ми нещата, които те давят на плитко
и онези, които без милост те хвърлят в дълбокото,
а след тях изплачи как се справяш в неравната битка
между тебе и болката, с цялата нейна жестокост.
Наречи с имена всеки ужас, споходил съня ти,
нарисувай с боички от сълзи огромната паст
вместо изгрев дошла /сякаш дявол я пратил,
за да глътне надеждата…/ Изкрещи ги без глас!

Изплачи се, да мога на ръце да те нося през трудното,
да те вадя от пъкъла. В смъртоносната схватка със рака
ще надвием, защото обичта ни е бременна с чудо,
а каква по-сериозна причина от таз за сбогуване с мрака!
Не спотайвай във себе си нищо от вчера и утре!
Аз съм тук да те слушам със всичките си сетива.
Ако вярата храним /днес е колкото нокът на кутре/,
ще порасне голяма и ще може да бори смъртта!