автор: Mitko19

Събуждам се. Навярно вън е ден.
Изглежда, съм нощувал в чужда стая.
Приятна топлина струи́ над мен,
но откъде – не мога да позная.

Отварям бавно своите очи.
Тавана виждам – светъл и спокоен.
Къде ли съм? – По нищо не личи.
Къде замръкнах вчера? – Нямам спомен.

Дочувам звук ритмичен отстрани,
но нещо пречи ми да се обърна.
Не чувствам някъде да ме боли,
а съм безсилен даже пръст да мръдна.

Удобно ми е в мекото легло,
поело натежалото ми тяло.
Дали не съм в космическо кресло,
във извънзе́мен кораб долетяло?

Наистина, долавям сякаш хлад,
по-скоро полъх някакъв край мене
и виждам странно същество с халат,
пристъпва бавничко и тихо стене.

Дочувам ясно глухия му глас,
излизащ сякаш някъде отвътре.
То казва ми: - Добре дошъл при нас!
Отписали те бяхме, но се върна.

Във болница сме. Казвам се Иван,
а теб са те извадили от пропаст.
Не знаят колко време бил си там,
какво те е накарало да скочиш...

... В планински проход съм. Гори кола.
Наблизо плачат майката с детето.
Бащата пламва. Ще го изгася!
Отеква гръм. Поемам към небето...

Дотам не стигнах, жив съм засега.
Животът, знам, не е цветя и рози.
Усетих дъното на пропастта.
Но аз летях! А другото е проза.

От конкурса "Състояние на полет" - 2014г.