автор: Omaia

Сияние сребристо е поезията. Озарява.
Прониква в най- дълбоките ти извори
и в пещерите на предчувствата,
където
кипят и се роят
мехурчета
с неуловими стихове
и тихо те пронизва.
Потръпват фините ти двойници.
Минава през теб
с ефирно шествие
от римите
на посветени осветена.
В безпътия пропада.
Изригва в енергийни върхове.
Прегръща ти скиталческата същност.
Дарява я с неземни пътища
и с ладия,
с памукови платна,
върху които
горят йероглифите на Слънцето.
Кладе огньове в теб –
от факлите на дългобедрите й робини.
Подпалва нощите ти. Изкушава ги
с горящи движения.
Връхлита те, обветря те и те изгаря.
В свещено езеро гаси душата ти
и в нимфа я превръща, къпеща се нимфа,
на която някой е
откраднал дрехите ...
на думите.