автор: IGeorgieva

Беше поредният ленив и зноен следобед, толкова горещ, че Ани не помисляше да излезе по-далеч от сенчестия чардак или покрития с асма двор. Там можеше поне да поиграе с котетата. Откъде се вземаше в Пловдив тази жега, дето гонеше и децата от улиците.
Остави това, a трябваше да пази тишина, защото баба й Ана, потънала в следобедна дрямка, настояваше, че е време за почивка. Следобедът се влачеше мъчително бавно. Изведнъж Ани съзря спасението до последната от везаните възглавници върху миндера, на който лежеше. От годините той проскърцваше издайнически при всяко движение, затова тя внимателно се присегна към куфарчето в краката си. Шоколадово кафяво, с лъскави капси по ръбовете, то приличаше досущ на истинско, но с размерите на играчка. Първия път, когато го видя, Ани се почуди за какво служи то, не би побрало дори нейните дрехи. Вече знаеше – неговата мисия бе далеч по-важна – да пази спомените за един отминал свят, който вече мъртвите и все още живите са обитавали заедно. Тук бе семейната история – женитби, раждания, смърт.

Ани натисна копчето и ключалката щракна. С рязко движение повдигна капака. Малки, големи, кафяви и черно-бели фотографии лежаха една върху друга, без специален ред. Лицата на нейните роднини, за които баба й разказваше всеки ден от ваканцията, й се усмихваха или гледаха строго от пожълтелите снимки, нагледни хроники на техния род. Най-отгоре бе нейният прадядо Георги, на черен кон, със снежно бяла риза, черен калпак и дълги, засукани в краищата мустаци. Бил търговец на добитък. Сутрин не излизал без обилна закуска и задължителната паница вино. Може би затова баба й често повтаряше: „Храни ду́ша да те слуша!” А когато Ани побутваше яденето в чинията, бе смъмряна с: „Пусти глад!”. Ето ги двете по-малки сестри на баба Ана – усмихнатите, синеоки Екатерина и Мария. А на тази кафява снимка са всичките четири деца – трите сестри и вуйчо Наско в униформа. Бил е летец- обясняваше баба й – загинал във войната на 24 години. Друга снимка бе запечатала тук, пред къщата, момент от сватбата на родителите й – току-що завършили млади лекари, и цялата фамилия, събрала се да почете светлото събитие. О, ето я, намери я – кафява, твърда, с леко пречупени краища. Фотографията с най-невероятната история, стигнала чак до Франция и донесена обратно от нейния получател. Ани бе питала защо леля Маре не е на тази снимка.

– Няма как да е тук – бе обяснила баба й. – Тя се роди след войната, Първата световна, когато татко ни се върна. Нямаше го цели пет години. Беше мобилизиран и го пратиха на фронта. Сражавал се…, а накрая при Яребичина французите го пленили с останалите момчета и го отвели във Франция. Две години беше там дядо ти. Но никога не се оплака, казваше, че можело да бъде по-лошо. Като ги питали кой умее да коли животни и да готви и дядо ти извикал – аз. Взели го на работа в кухнята. Френските офицери не ядели вътрешности, давали ги на кучетата си, ама такива неща хвърлят ли се. Дядо ти готвел от тях чорба, дроб-сърма, печени чревца, имало и за него, и за нашите войници. Гладни не са стояли. А през това време мама сама ни гледаше тримата. Аз бях най-голяма, помагах й. На седемнадесет съм тук, учех в стопанското училище. – Ани се загледа за кой ли път в снимката – баба й, девойка с плитки, вдигнати на венец върху главата, и със закопчана догоре, ушита от самата нея рокля. Вуйчо Наско, сериозен, ученик в отделенията, носеше бяла риза и тъмен панталон. Единствено най-малката, Тинчето, гледаше в обектива с неприкритото любопитство на шестгодишно дете. Обградена от децата си, в центъра на снимката бе прабаба й. Човек трудно можеше да откъсне очи от нея. Лицето й строго, нито сянка от тъга или самосъжаление, изправила гръб, вперила поглед право напред, а очите й говореха: „Не ни е леко, но не бери грижа за нас. Държа се. Ето ни, виж ни – здрави сме, сити сме, облечени сме, децата учат. Рахат бъди. Ти се пази и… Георге, само се върни жив и здрав. Бог да е с теб. Чакам те.”

Ани отметна глава да отпъди нахлулите спомени. Как й се искаше в този момент да бъде пак малко безгрижно момиченце, да държи в ръцете си отново тази снимка, да докосне лицата, да усети силата им. Всъщност нямаше нужда – споменът за онази непоколебимост и човешко достойнство бе ярък и жив. Ани рядко се рееше в миналото. Връщаше се там, за да разкаже на децата си или когато настоящето я притискаше до стената и бъдещето й се струваше прекалено мрачно, за да може да го понесе. Съпругът й, съкратен преди година и половина, бе търсил безуспешно работа по специалността. Вече разчитаха само на нейната заплата. Вчера го изпрати за Германия. Щеше да започне като техник, не инженер, разбира се. За колко време – не знаеше. Как щяха да живеят така не можеше дори да си представи, но това й бе отредила съдбата. Щяха да се справят.

Пази се и се върни жив и здрав. Чакам те.