автор: Calli

Звънна монета, завъртя се, проблесна на слънцето и се търкулна край прашното кепе, поставено на плочките.
– Е-е-е, не уцелих!
Малки очички проследиха пътя на металната паричка до поизносени черни обувки с лъснати лачени бомбета. Монетата се блъсна в лявата и замря на земята.
Детето посегна, хвана с малките пръстчета непослушната паричка и вдигна поглед. Над себе си видя дъга. Цветовете се преплитаха и танцуваха, люшнати от топлия летен бриз. Малчуганът премигна, опитвайки се да избистри шарените кръгове пред очите си, които бяха започнали да се въртят във безкрайна пъстроцветна спирала. Изправи се рязко и… Пук!
– Упс! Спуках го… – детето сведе тъжно главица.
– Не се бой! Ще направя нов и то по-голям и по-цветен.– Димо погали момчето по главицата – Искаш ли да ми помогнеш?
– Аз ли?
Детските очички блеснаха и се ококориха.
– Че кой? Не виждам наоколо по-добър помощник от теб. Как се казваш?
– Митко!– изпъчи се гордо детето.
Момчето беше на шест. Застана до чичкото, който правеше сапунени балони на площада и внимателно пое дългите пръчки свързани с тънка нишка от ръцете на мъжа. Димо беше на четиридесет и шест. Облечен с три-четвърти бели панталони и моряшка фланелка с къси ръкави, почти всеки ден той идваше на площада, за да рисува дъга. Цветните сапунени балони радваха децата. С тяхното щастие се усмихваше и неговата душа, а в очите му под лъскавата козирка на моряшката шапка блесваха сълзи на умиление и безгранична обич. Може би и неговият син, там някъде зад граница, се беше радвал като малък на сапунен балон… Майка му го взе, когато беше на четири. Заминаха и бащата повече не видя детето си. И така вече 15 години…
С помощта на Димо малчуганът направи голям цветен балон. Той се изви като шарен тунел пред очите на въодушевеното дете. Потрепна на слънцето, изпълнен със светлина и се спука, разпръсквайки лъскави капчици по плочките.
– Яко-о-о! Видя ли, видя ли, мамо?
Момчето изтича до майка си и заподскача весело около нея. Тя усмихнато се наведе и разтвори ръчичката му. В малката шепа още се криеше онази непослушна монета. Митко хукна, спря пред малкото кепе на плочките пред Димо, внимателно се наведе и този път желязната паричка звънна на мястото си. Мъжът весело намигна на детето, докосна с два пръста козирката на моряшката си шапка за довиждане и помаха на едно малко момиченце, което скрито зад майка си, наблюдаваше любопитно.
– Я каква красива принцеса. Искаш ли да направиш сапунен балон?
Митко хукна надолу по площада и премина входа на Морската градина. Заоглежда хората, насядали по пейките, докато изчакваше майка му да го настигне. Някои от тях ядяха сладолед, други пуканки, трети просто си говореха зареeли поглед в морето насреща. Момчето се загледа в най-крайната пейка, скътана в сянката на голям кестен. Там седеше възрастен човек. Хукна към него.
По плочките се пръснаха малки бели трошици. Чу се пърхане на криле. Няколко врабчета долетяха от клоните на дървото и човките им затракаха търсейки лакомствата. Старецът бръкна отново в найлоновата торбичка в скута си и отново посипа по земята вкусни хапки. Скоро около него се беше събрало ято от гладни врабци. Отнякъде долетяха и два гълъба. Възрастния човек трепна, когато всички птички около него се разлетяха уплашено. Ослуша се. Дочу малки тропащи стъпки и леко се усмихна.
– Митко, виж уплаши всички врабчета. Ела на сам, за да могат да се върнат и да си хапнат трошици. Извинете, господине, детето просто им се радваше. – мил глас, като че ли на млада жена достигна отдалече до ушите на стареца.
– Нека се радва. Няма за какво да ми се извинявате. Те ще дойдат отново. А ти пакостнико, не тичай толкова много. Кажи, харесва ли ти разходката?
– Аз съм Митко. Да знаеш, дядо, какъв голям сапунен балон направих преди малко. Виждаш ли онзи добър чичко ей там на площада. Помоли ме да му помогна. Видя ли го, видя ли го?
– Да, момчето ми. Виждам го… – човекът въздъхна – Зная го. Радвам се, че ти е донесъл радост.
Майката хвана момчето за ръка. Тръгнаха. Преди да се отдалечат тя извърна отново глава към стареца и учудено се загледа в празния му сякаш безчувствен поглед. Беше сляп. Ятото врабчета отново накаца около възрастния човек. Чуха се тътрещи стъпки.
– Георге, ти ли си? Не плаши врабците пак. Седни от другата страна.
– Добре де. Стига си мрънкал за тези проскубани птички. Ние нямаме какво да ядем, а той тръгнал да храни пернати. Гледай да не те види някой гларус, че не само торбичката с хляба, но и малкото ти останал мозък ще изкълве. Без очи и мозък за къде ще си старче…
Мъж на средна възраст седна от другата страна на пейката. Някак далече от стареца, но пък достатъчно близко, за да се знае за неговото присъствие. Запали цигара.
Денят преваляше. Късно след обед на площада падаше широка сянка. Сапунените балони вече не блестяха с цветовете на дъгата и Димо си тръгна. Прибра кепето с монетите и бавно се насочи към крайната пейка на терасата.
– Здрасти, Гоше. Дошъл си при татко…
Старецът прибра празната вече торбичка от хляба в джоба на поизносения си панталон. Извърна се да вземе белия си дълъг бастун, подпрян отстрани на пейката, стана и зачака. Дочуха се отново тътрещите стъпки на Георги, но вече много по-забързани и въодушевени. Отдалечиха се.
– Димо, как беше днес? Доволен ли си?
– Доволен съм татко. Децата се радваха. Дадох на един симпатяга да направи сам балон. Де да можеше да го видиш колко беше горд и щастлив.
– Зная, Димо. Видях го. За Митко говориш нали?
Синът извърна към баща си учуден поглед.
– Ама ти винаги всичко знаеш. Сляп си, но всичко виждаш. – усмихна се и подхвана баща си под ръка. Бавно тръгнаха към къщи.
– И друго виждам, Димо. Георги замина. Пак му даде нали? – старецът въздъхна тежко.
Димо мълчеше.
– Знаеш, че вече е в кръчмата нали? Грехота е, сине, да харчи парите на децата там…
Димо отново мълчеше. Накрая промълви тихо:
– Дадох му, татко. Какво да правя, нали ми е брат. Останаха малко за хляб не се безпокой. И за врабците ще има. Утре ще дойда пак…
Слънцето се скри там някъде на запад. Морето притъмня и по вълните се плъзнаха неоновите светлини от рекламите на заведенията по плажа. Димо и баща му се запътиха към края на Морската градина и се изгубиха в тъмните алеи, а из площада плъзнаха чичковците и лелките със светещите пръчки и играчки в ръце. Вечер те привличаха вниманието на децата. Големият морски град гъмжеше от живот през лятото цяла нощ. Само малките сиви врабчета около големия кестен до входа на Морската градина се приготвяха за сън с пълни доволни коремчета. Не знаеха, че това няма да продължи даже и до края на настоящето лято. И децата не знаеха, че сапунени балони следващия топъл сезон няма да има на площада. Димо не издържа дълго след смъртта на слепия си баща. Реши да го води и в отвъдното. Може би единственото сигурно нещо беше, че тътрещите стъпки неминуемо един ден, за да могат да си купят ракия, ще трябва да се насочат към кофа за боклук.
Всеки сапунен балон все някога трябва да се спука…