автор: coils

Дребни бързи стъпки, малки, препъващи се в настилката крака. Рояк от същества се движи, привидно хаотично, неспирно. Тънки слаби тела крачат. Една стъпка, една секунда, един миг. Времето минава неусетно.
Безразлични към всичко наоколо, вървят, чужди за околните. Ръцете като махала се движат, отброяват времето, живота. Главите, празни, кухи, само за украса служат им. Две тъмни кръгчета на лицето като сензор улавят всичко нужно, както и ненужно. Друго едно по-голямо кръгче като контейнер, боклуците поглъща. В безброй посоки движат се, без да се поглеждат, без да се усещат. В едни други много по-големи кутии прибират се, препълнени клетки с неща, непотребни вещи.
Стан беше един от тях, същият, еднакъв. Извади от тесния си джоб един квадратен ключ и го пъхна в лъскавата ключалка, както всеки път. Натисна леко един бутон върху ключа и вратата се отвори. Влезе в апартамента си, без да се бави. Вътре всичко беше блестящо, чисто, стерилно. Повърхностите бяха със специално антибактериално покритие, което не позволяваше да се задържи и микроскопична част от мръсотията, която носеше отвън. Наведе се плавно и натисна едно копче върху десния си глезен като по този начин се освободи от обувките си. Измъкна доволно крака и се запъти към кухнята. Погледна мигащата лампа на лявата си китка и видя, че е време за утоляване на жаждата. Интересно бе, че такава всъщност не усещаше, но индикаторът ясно показваше, че нивото на течности в тялото му трябва да се покачи. Той се отправи към мивката, като насочи внимателно ръката си към чешмата и допря длан плътно до отвора й. Завъртя крана и усети как кожата му засмуква водата, без да остава и капка да се стече отстрани. Докато траеше този процес, той наблюдаваше индикаторът на китката си, за да прецени кога ще дойде време, за да спре. Изчака така около минута и забеляза, че цветът се промени в зелено, което значеше, че статусът му в това отношение е вече идеален. Нежно завъртя кранчето обратно и отдели ръката си от чешмата. Докато стоеше така, изведнъж чу силен звук от дясната си страна, който го накара да се обърне. Установи, че идва от телевизора, чийто екран мигаше ослепително и се открояваше надпис - „Нова информация“. Това беше знак, че трябва разбере какво се случва. Леко се извъртя от мястото си и се отправи към големия екран, за да приеме информацията, която му изпращаха. Приближи се до телевизора и отметна блузата си нагоре. С дясната си ръка натисна нежно пъпа си и оттам излезе кабел със специален накрайник, който той пъхна в съответстващия му на екрана слот. След миг се появи поле - „Получи информация“, което натисна автоматично с показалеца си. Целият процес трая около секунда и накрая се изписа – „Информация – изпратена“. Стан внимателно разкачи кабела от телевизора и отиде да седне на единственото кресло в помещението. Седейки усети как информацията се движи из тялото му докато не стигна до главата и не започна да търси мястото, което й бе отредено. След това последва миг на проблясък и той осъзна каквото трябваше.
Празният му поглед реещ се в самотната стая показваше, че се опитва да прецени какво да направи. Това бе трудно, тъй като повечето неща, които вършеше бяха продиктувани от друг, действията му бяха автоматични. Той се страхуваше да направи каквото и да е било сам, защото не знаеше дали ще допусне грешка или не, не знаеше кое бе правилно и кое недопустимо. От години висшите му налагаха какво да харесва, какво да обича, какво да прави и какво не. Никой от нисшите не можеше да има свое мнение и свои чувства, не можеше да постъпва по свой начин и да направи собствен избор. Затова сега, след като му се отдаваше възможност, решението беше много трудно.
В главата му циркулираха безброй мисли. Още от малък той смяташе, че е леко странен. Имаше едно нищожно зрънце на различие, което го открояваше от останалите. Това не беше лесно забележимо и затова успяваше да се нагоди към заобикалящата го атмосфера, успяваше да се пригоди към закона на висшите. Отскоро беше попаднал на тази революционна група, която се опитваше да извоюва нов живот, смислен живот, който си струва да се изживее. Те бяха разгадали тази негова отличителност и му бяха предложили да стане член, за да могат да изградят едно по-добро бъдеще заедно. Стан винаги бе искал да може да прави това, което на него му харесва, да не трябва да се ограничава с това, което другите искат от него, да не трябва да се преструва, че му е приятно това, което върши сега, а да намери своето място, което ще му подхожда и ще го кара да се чувства щастлив. Той смяташе, че никой в неговия свят не е доволен истински, не се замисля какво наистина иска от живота, а времето минава неусетно в изпълнение на обичайни задължения, които не носят удоволствие. Стан мечтаеше за един идеален свят, в който всеки върши това, което го прави щастлив и което обича. Така всички щяха да са щастливи и същевременно светът да просперира. За съжаление другите не мислеха като него. За тях беше достатъчно, че имат работа, прехрана, легло, на което да спят и дом, в който да живеят. А къде отиваше емоционалното удовлетворение?! Къде отива щастието, радостта, спокойствието?! Никой не се интересуваше... Стан не можеше да разбере как живеят останалите? Те бяха натиснали бутона „Изключи“ на емоциите си и се бяха превърнали в машини, които вършат единствено работа и почиват от време на време. Стан не можеше да си представи да живее такъв живот... Само мисълта за това го съсипваше. Той искаше промяна! Искаше това щастие, което му се полагаше. „Ще последвам техния път“ - помисли си той. „Искам да усетя живота!“
С тези мисли той стана и се отправи към външната врата, като първо сложи обувките си, а след това я отвори внимателно и излезе. Приближи се към асансьора, който беше отдясно на апартамента му и зачака. Не минаха и 5 секунди и стоманените врати пред него се отвориха. Стан влезе вътре и посочи партера като желана дестинация. Блестящите светлини на асансьора го заслепяваха, но само за кратко докато трая престоя му вътре. След това дебелите метални врати отново се отвориха и Стан се оказа в още по-ослепителното пространство на партера. Движейки се внимателно, но с бързи крачки, стигна изхода, след който попадна на прекрасния слънчев ден навън. Отпред го чакаше лъскав черен автомобил, който запали двигателя си още в мига, в който Стан се появи. „Сега или никога“ - помисли си той. „Моментът, в който започва новият ми живот“. С тези мисли пристъпи напред и се качи в автомобила, който се отправи по своя път...