Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Bayraktarski
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14189

Онлайн са:
Анонимни: 149
ХуЛитери: 3
Всичко: 152

Онлайн сега:
:: Oldman
:: LeoBedrosian
:: malovo3

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Февруари 2025 »»

П В С Ч П С Н
          12
3456789
10111213141516
17181920212223
2425262728   

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаRe: Ная в лоното на Афала (или продължението на Соко) Част 7
раздел: Романи
автор: rygit

- Да това, вече е интругуващо. Да не се окаже, че и сред делфините има екстрасенси като и сред хората? – помогна й в разсъжденията Ная.
- Може и така да се каже. Самият факт, че тези делфини са се научили на някой лечебни практики… и то влизайки в пещера… Мисля това само по себе си говори за разлика в способностите на различните представители от един и същ вид. Поне за нашите, с които ние се занимаваме от дълги години смея да твърдя, че знаят доста повече за нас хората от дивите, дето ни ги водят да ги лекуваме тук понякога. Но не е изключено и условията в пещерата да помагат по някакъв начин във всичко това, което нашите правят. Знам само, че както вече съм казвала делфинките от стадото на нашите редовно преглеждат бременните си братовчедки или малките си със сонарите си. И ако има нещо нередно започват да ги облъчват ултразвуково. Поне тук в пещерата това може много лесно да се разбере защото вие виждате, как акустката усилва и най-малкия звук. Така че нека на Ная да не й звучи разстройващо. Защото, щом Афала е казал така за тези тъмни сферички, едва ли греши – поне за тях. За другото вече ще видим.
- Даааа! Тази гад левкемията май ми е завещала още някой друг проблем. Сякаш й се иска да гледам отвратителното й отражение до края на живота си в очите на увредените ми от нея по косвен път деца – простена Ная, явно следвайки свои си мисли, доста в страни от това което ние с леля Ирен разсъждавахме - А Афала и другите делфини ще могат ли да ми помогнат? – загледа се към езерото с надежда тя.
- Те ще си кажат душко. Мисля, че на първо време са се концентрирали в проблема с инфантилността на матката. Затова и непрекъснато ти чуруликат по гръбнака и най-вече около кръста, където се намират прешлените отговорни за този възпроизводителен орган. Задържиш ли плода до края на четвъртия месец, те ще имат още четири месеца да търсят начин да се справят със задачата децата ви да са здрави. Имат опит в тази насока защото от памтивека и при тях е така. Нали ти е ясно, че в тази агресивната неземна среда в която живеят, ако се роди делфинче с церебрални увреждания макар и да се роди живо, то все едно се е родило мъртво. Не може ли да прави нещо което правят големите делфини - сиреч да плува то е обречено. За това и те толкова се безпокоят за твоите деца. Не зная нооо… това което ще кажа сега си е лично мое мнение. Мисля си, че делфините превантивно съвсем целенасочено и системно обгрижват бременните в стадото. И правят това именно чрез комбинирани вълни между мозъчните си импулси, които по незнаен за мен начин втъкават в сонара си. После този коктейл от мисли и звук го отправят към бъдещата майка и зародиша в нея. И то точно с такава цел бебето да няма увреждания. Може би и за това в природата много рядко могат да се видят недъгави представители сред всички видове делфини.
- Ехаа лельо Ирен нали си акушерка от онова време знаеш ги ти тези неща. Но пък за другото да ти кажа не е толкова незнаен този начин за втъкаване на звук като този от сонара на делфините. Това се нарича честотна модулация. Радиото, телевизията, съвременните мобилни телефони… Нали такъв им е принципа. Само че не се втъкава мисъл, а говор. За мисълта като импулс и сигнал към момента почти е невъзможно тя да бъде дешифрирана и модулирана. Но принципа ще да е подобен на това, което в момента човек прави с техниката си за преноса на звук и картина по телевизия радио и интернет.

- Даааа! Тази гад левкемията май ми е завещала още някой друг проблем. Сякаш й се иска да гледам отвратителното й отражение до края на живота си в очите на увредените ми от нея по косвен път деца – простена Ная, явно следвайки свои си мисли, доста в страни от това което ние с леля Ирен разсъждавахме - А Афала и другите делфини ще могат ли да ми помогнат? – загледа се към езерото с надежда тя.
- Те ще си кажат душко. Мисля, че на първо време са се концентрирали в проблема с инфантилността на матката. Затова и непрекъснато ти чуруликат по гръбнака и най-вече около кръста, където се намират прешлените отговорни за този възпроизводителен орган. Задържиш ли плода до края на четвъртия месец, те ще имат още четири месеца да търсят начин да се справят със задачата децата ви да са здрави. Имат опит в тази насока защото от памтивека и при тях е така. Нали ти е ясно, че в тази агресивната неземна среда в която живеят, ако се роди делфинче с церебрални увреждания макар и да се роди живо, то все едно се е родило мъртво. Не може ли да прави нещо което правят големите делфини - сиреч да плува то е обречено. За това и те толкова се безпокоят за твоите деца. Не зная нооо… това което ще кажа сега си е лично мое мнение. Мисля си, че делфините превантивно съвсем целенасочено и системно обгрижват бременните в стадото. И правят това именно чрез комбинирани вълни между мозъчните си импулси, които по незнаен за мен начин втъкават в сонара си. После този коктейл от мисли и звук го отправят към бъдещата майка и зародиша в нея. И то точно с такава цел бебето да няма увреждания. Може би и за това в природата много рядко могат да се видят недъгави представители сред всички видове делфини.
- Ехаа лельо Ирен нали си акушерка от онова време знаеш ги ти тези неща. Но пък за другото да ти кажа не е толкова незнаен този начин за втъкаване на звук като този от сонара на делфините. Това се нарича честотна модулация. Радиото, телевизията, съвременните мобилни телефони… Нали такъв им е принципа. Само че не се втъкава мисъл, а говор. За мисълта като импулс и сигнал към момента почти е невъзможно тя да бъде дешифрирана и модулирана. Но принципа ще да е подобен на това, което в момента човек прави с техниката си за преноса на звук и картина по телевизия радио и интернет.
Айдеее… хвъркатия многознаев пак се намеси – иронично ми се озъби Ная.
- Еее Мишо щом разбираш от тези неща и казваш, че е така - вярвам ти. Само че явно тук при тях е точно обратното. Мозъчния импулс на делфина изразяващ се в желанието или по-точно в посланието всичко при бебето да е наред се превръща в звукова вълна… И тази особена вълна се изстрелва към бъдещата майка. Но поради специфичният характер на излъчването, когато достигне до плода тази… аааа… как ги нарече ти онeзи радиотелефонни вълни… че ги забравих…
- Честотно модулирани!
- Е така де… та сигурно точно такива модулирани вълни между мисъл и звук може би спомагат за правилното развитие на мозъка на делфинчето-бебе. Та поради тази причина мое младо момиче ти не се притеснявай. Колкото и малък да е шансът да успеят в това си начинание делфините ще се борят, за това децата ти да могат да тичат и скачат наравно с другите човешки деца. Аз ти казаха, как е за тях – церебрално увреденото делфинче е на практика мъртво делфинче. И съм сигурна, че те определено си мислят, как и за нашите деца е като при тях. И за това съм сигурна в едно - могат ли нещо да сторят да оздравят децата ти, те ще го сторят.
- Звучи много мило и много приятно. Специално пък за моето ухо избръгнало от непрестанни увещания, че за моя проблем няма лек. Това ми се случва вече втори път в живота. Лельо Ирен нали това, което казваш е истина и не говориш така само за да ми вдъхнеш вяра или да ме успокояваш? – почти през сълзи попита Ная.
- Еееее ти пък сега! Кой нормален човек ще си признае благородната лъжа преди да е изчакал позитивния ефект от нея!? – смъмрих аз Ная.
- Мишооо ще ти опъвам ушите момче. Недей сега да разстройваш момичето за глупости – помаха ми заканително пръст леля Ирен и после се обърна към Ная - Мила ти сама спомена нещо по въпроса... Мисля вчера беше! Как го каза…? А да?! Че вярата е много, много важното нещо в борбата с коварните болести. След разказите ти за твоята борба с рака, точно на теб ли конско евангелие за вяра да ти чета. Или пък театър в тази посока да ти играя? Няма смисъл! Казаното от мен не е лъжа, пък било и благородна. Ние правим това тук скрито от властите и медицинските среди.
По света обаче тези неща се правят с подкрепата на държавите и на неправителствени организации. Във Венецуела има такава практика подкрепена от държавата. Там бременните жени ги водят в делфинариумите, делфините да „попеят” срещу коремите на бъдещите майки. Установили са, че ултразвуковите тиради стимулират правилното развитие на човешкия ембрион особено на неговия мозък. Всъщност точно неправилното развитие на мозъка е основната причина поне според нашата традиционна медицина за церебралните аномалии. В света има много центрове за лечение с делфини. В Русия е в Москва. В Украйна в Одеса. Има в САЩ някъде мисля във Флорида се намира. Има в Австралия. В Турция мисля е в Мармарис. За там вече съм сигурна, че има специални програми за работа с деца с увреждания. Дори ми се струва чувах, че и едно или няколко нашенчета са ходили при комшиите на лечение. Така че в световен мащаб леченията с делфини не е неизвестно. В момента това, което ние с вас правим тук за разлика от това в другите центрове, е че ние се опитваме във вашия случай да предотвратим увреждането на плода в ранните стадии на ембрионалния му период. А не след като вече детето се е родило с необратими увреждания и чак тогава да облекчаваме страданията му.
- Ехааа има и нашенчета подложили се на делфиново лечение, така ли? – възкликнах учуден – и къде това? Да не би да са били в Одеса или във Флорида
- Мишо не слушаш внимателно - както винаги! Жената каза при комшиите. Нито Флорида, нито Одеса са ни комшии. И как пък го измисли това с Флорида? – смъмри ме Ная.
- Не Мишо не знам за в Одеса или в Америка. Знам за в Мармарис! Дето е в Турция. Казаха ми за едно момченце. Мартин май му беше името. Не помня вече от Варна или от Бургас са родителите му. Те децата ми донесоха снимки и брошури от някъде, за да ми покажат, как и на други места има подобно на това което ние със Стойчо правим тук. Та там в Турция било най-изгодно за сега като цена. Защото само там в Австралия и във Флорида делфинариумите са в естествена среда в открития залив и не са в железобетонни басейни. Това много помагало. Нали си говорим тук за звука и онези вълни как ги каза, че пак ги забравих…
- Честотно модулирани…
- Да така беше! Вярно модулиране беше думичката! Та само в Мармарис - Турция, Австралия и Флорида делфините имат възможност да използват звуковия си орган с тези вълни, без да се получава ехо от железобетона на басейна.
- Ами тук при вас? Няма ли ехо?
- Не зная не сме викали специалисти. Не смеем. Вълчо време е сега! Знам ли какво ще кажат?! Но той Стойчо пък и децата казват, че тук шуплестата скала поема много от звука и под водата няма такова ехо както над нея. Пък и в скалите Стойчо каза че понеже нямало желязо акустиката била съвсем друга. Но то и аз си мисля, че след като самите те са влезли в това необичайно място и вече толкова години го навестяват, едва ли ще е вредно за тях. Което най-вероятно значи, че няма да е вредно и за нас.
Разговорът беше интересен за всички ни. Така и не бяхме забелязали, как бе дошло време за следващата залез-процедура. Познатото ни издишване в центъра на езерцето прекъсна сладката раздумка. Ная и Ирен се приготвиха да влязат във водата. Всички с учудване обаче видяхме, че Минка този път бе дошла с малкото делфинче. Малко, малко то не беше чак толкова малко според Стойчо. Но тя нещо го глезела и не го била отбила още. Ирен Сирената каза, че е мъжкарче. Малкият юнак най-вероятно беше предварително „инструктиран” от майка си, защото докато траеше процедурата плуваше леко и безшумно в дълбокия край на езерото.
Минка си изпълни процедурата. Слънцето бе залязло. Дъговидните слюди бяха угаснали. Само светлината от лампите на двата примуса и свещите осветяваха пещерата. При тази слаба светлина водата бе еднакво тъмна и на плиткото и на дълбокото. Може би Минка искаше синчето й да подиша малко серни изпарения. Най-вероятно затова и не бързаше да си тръгва. Делфинчето разбра, че сериозната част е свършила и го удари на игра. Някак спонтанно започна да се закача с Ная. Тя отвърна на закачките и неусетно жена и делфинче се озоваха близо до средата на езерото. Играта продължаваше вече около три четири минути. Минка плуваше в кръг около веселящите се в центъра.
В един момент Ная се усети, че е на дълбокото. Сякаш се стресна, но започна да се радва. После хвана с ръка камъчето висящо на врата й. Целуна го. Понечи да помаха със свободната си ръка, може би да се похвали. И после всичко се случи за секунди. Нещо й стана. Тя извика уплашено. Делфинчето веднага се гмурна и изплува възможно най-далеч от нея. Ная погледна към нас с отчаяна страховитост в очите и започна да потъва. Нямаше и миг. Аз бях на ръба на езерото и се приготвих да скачам както си бях с дрехите. Погледнах към леля Ирен. Тя стоеше на плиткото стъпало. За секундата за която я зърнах не видях тревога в нея. Това ме сепна. Тя някак спокойно ми се усмихна, или поне в моята паника така ми се стори. Погледна ме в очите и поклати отрицателно глава. После плесна рязко по водата и протегна ръка сочейки към цамбуркаща бъдеща мама в средата на езерото. Не можах дори да мигна и тялото на Ная спря да потъва. Издигна се над повърхността и след две мои вдишвания беше на дълбокото стъпало в плитката част на езерцето.
- Подай ръка душко! – каза Ирен и протегна ръката си към Ная.
- Благодаря лельо Ирен. Кракът ми нещо се схвана. Това дето ми помогна Минка ли беше или малкия? – попита пребледнялата от уплаха Ная.
Пусна ръката си от камъчето подарък от кака Надка и се пресегна към Сирената.
- Минка, Минка беше. Той малкия още не разбира от такива работи. За него още всичко е игра. А Минка за нищо на света няма да е остави в такава ситуация. Докато може да издържи на глада ще те подържа на повърхността – отвърна Ирен хвана бедстващата за ръката и й помогна да стъпи на плиткото стъпало.
- Сега като ми мине крака пак ще опитам – закани се Ная – щом веднъж съм успяла трябва да повторя няколко пъти, за да се сборя с този си страх. Докато Минка е тук, сякаш вече не ме е толкова шопе – поизпъчи се Ная, но по лицето и пробягваха нервни потръпвания, а едното й око играеше не на шега.
Така и стана. Двата делфина останаха още почти час, а Ная направи четири или пет успешни опита и сама стигна до центъра на езерото. Постояваше там на дълбокото зa около минута - две всеки път. Беше си голямо постижение. Безспорно. Но не й бе лесно. Всеки път, когато се доближеше до плиткото по челото на борещата се със страха си психоложка си личаха капчици пот. Голямо напрежение е да надвиеш страховете си. Да се изпотиш във вода с по-ниска температура от телесната без да се движиш активно... явно не е шега работа.
Делфините си отидоха. Ние починахме. После хапнахме. Ная заспа първа. Може би уморена от борбата със страховете си. С Ирен си побъбрихме малко. Аз и разказах за моята работа като пилот. И за чара, и красотата на небето в различните часове на деня. После и тя отиде да поспи.
Странно?! В осем часа вечерта и двете жени вече спяха. Помислих си: „ Героите може би са уморени.” Както бе и уговорката Стойчо, се появи по – рано, към десет и половина. Донесе ни за оставащите два дена провизии. Жените си спяха още сладко, сладко. Отидох с него до колата да му помогна. Нямаше облаци. Нощта ясна. Луната и звездите осветяваха с оскъдната си светлина терена. Грабнах бутилката на примуса и акумулаторчето, от което си зареждахме мобилките и таблета и смело тръгнах напред с идеята, че знам пътя. Стигнах до участъка, който влиза между скалите. Вече знаех за няколкото разклонения, които много си приличат. Но нали няколко пъти излизахме с Ирен на вън да дишаме чист въздух и бях уверен, че ще се ориентирам. Уви! Два пъти влизах в пукнатини досущ като тази на входа на пещерата, но... ядец, както казват някой стари хора. Обърнах се назад. Стойчо беше приседнал на края на пътеката и се усмихваше.
- Не можеш да откриеш входа, нали? – попита ме той
- Май не успявам – признах си аз – А защо така? Излизах няколко пъти с леля Ирен, пък и с Ная. И тогава го открих. Сега защо така се получава, не знам – стоях учуден и очаквах отговор.
- Не успяваш, защото нямаш такова – каза той и извади едно синджирче от пазвата си.
После се приближи до мен и видях... На синджирчето висеше камъче. Попитах:
- Като на Ная и на леля Ирен ли е? Даааа, май само аз нямам такова камъче-ключе – поклатих глава - Еее... то ли показва пътя? – погледнах към него с не малко ирония.
- Не точно! Но без него дори аз, който от петдесет години влизам в тази пещера през отвора - го бъркам. Няма идея как и какво става. Може да опиташ. Ако съм близо до теб, примерно на около метър ще го виждаш. Иначе сякаш цепнатината изчезва. Просто се слива с околните светлосенки на шуплестата скала.
- Може ли да пробваме? А и твоето камъче ли е на осем хиляди години? – полюбопитствах аз.
- Не знам на колко години е, но ми върши работа. А за опита ако искаш ще пробваме! Защо пък не?! Щом и момичето от което ще имаш деца дойде с такова нещо пред къщата ни - всичко може. Мишо как пък ти хрумна, че е на осем хиляди години? То тогава имало ли е цивилизовани хора изобщо в някъде? Ти нали каза, че си пилот? Да не колекционираш антики?
- Ааа… пилот съм си – чудех се какво да отговоря - Жената която подари на Ная камъчето има подобно. Тя ни каза, че нейното е изследвано в лаборатория и било на осем хиляди и триста години. А какво за вас означава това, че Ная има такова камъче?
- Това значи, че тя не е случайна. Ти сам каза колко е старо това нещо. Обикновените хора не носят накити - камъчета на народи живели по нашите земи толкова отдавана – усмихна ми се Паламуда – Обикновените хора носят скъпи, но обикновени бижута. Може би все нещо да значи, а Мишо? – погледна ме дяволито и размърда половината си вежда нагоре, надолу.
Малко ми стана чоглаво от тази каменна дискриминация. Но после си помислих: „Щом и аз съм сред допуснатите, какво значение има какъв точно е начинът.“ Но бях впечатлен. Наистина се получаваше нещо такова. Щом Стойчо беше близо до мен виждах процепа-вход. Отдалечеше ли се повече от метър, два от мен, ако гледах без прекъсване към отвора го виждах. Затворех ли обаче очи можеше и да съм много близо до процепа, много трудно различавах къде точно е отворът. Стана ми ясно, че ако тръгнех отново сам от към равното по посока към морето, нямаше да мога да открия процепа. Странно. Някак си ми стана неудобно веднага да помоля за обяснение. А аз самия за в момента не се сещах нищо смислено като логика. Затова го приех като факт. Поне за момента се отказах да мисля повече върху явлението. Разбрах обаче защо винаги един от тях оставаше с хората, които лекуваха в пещерата. Трябваше някой да ги извежда и прибира при разходките.
Внесохме нещата вътре. След като ги оставихме, Паламуда ме повика и ми показа с пръст процепа. И от вътре нещата стояха по същия начин. Когато той се отдалечеше от мен отвора за изхода от пещерата водещ навън също много трудно се различаваше.
Афала още го нямаше. Към единадесет и петнайсет събудихме жените. Те се освежиха. После обсъдихме възможните варианти за продължаване на заниманията ни. А те бяха три. Най-добрият случай щеше да е, ако след тази процедура се установи, че всичко е наред. И с Ная, и с плода. Втория, ако професора констатира, че плода има вероятност да е увреден, но поеме ангажимента да помага. И най–неблагоприятния, ако прецени, че няма да може да повлияе на евентуални бъдещи патологични увреждания на плода. Иии… нещата трябваше да приключат до тук. Това евентуално щеше да стане ясно след тази процедура. Поне както го беше планувал чичо Стойчо.
Лично аз по никакъв начин не можех да повлияя на събитията в тази насока. Реших да си мисля за нещо друго, вместо да се притеснявам излишно. Ето например за визуалната аномалия, която се получаваше около сухоземния вход и изход на пещерата. Тя и без това не ми излизаше от главата. Реших все пак да попитам някой от двамата, има ли идея за това защо и как отвора на процепа изчезва, ако човек няма на врата си такова странно камъче. И още исках да попитам, как изобщо са малките са успели да открият пещерата преди изобщо да има ткамъчета. Нямахме работа докато дойде Афала. Бяхме вечеряли, оставаше удоволствието да си бъбрим. След като си поставих въпросите Ирен се обърна към съпруга си:
- Нека Стойчо да разкаже, как те са разбрали по какъв начин да влизат в пещерата. Пък аз после ще разкажа за обясненията на един човек от Пловдив, чиято съпруга делфините лекуваха от тежка двустранна дискова херния на четири прешлена.
- Ееее Ирен какво да разказвам? Те да не са деца та да им разказвам приказки? – запъна се Паламуда.
- Моля ти се чичо Стойчо, разкажи ни. Това не е приказка, а някакво обяснение за нещата около оптичната илюзия която се получава. Ние тука като сме откъснати от света без телевизия, интернет и телефони, това ни е единственото развлечение между процедурите. Моля ти се чичо Стойчо – замолих му се аз - Кажи как така след като има визуална аномалия и входовете не се виждат вие с брат ти открихте входа.
- Добре ще разкажа – съгласи се накрая той, но сякаш да запази някаква тайна – Нали като деца и морски чада все си играехме на пирати. Първия път отвора го открихме по острата миризмата на умрелите вътре в пещерата делфини. Отворът откъм морето дето е над водата няма директен излаз и от вън. Има голяма кривка. И стигнеш ли до нея тя по-скоро прилича на задънена хралупа в скалата от колкото на вход. Но то такива като погледнеш има със стотици по скалите тук. И всичките си приличат. Ние почистихме пещерата от разлагащите се останки на делфинчето и проблемът ни се появи, когато дойдохме след два дена и миризмата се беше вече разнесла. Десетина минути гледахме, но входа над водата не можахме да го открием. Колко ли не се въртяхме заставахме така както първия път уж на същото място, но уви вход нямаше. Седнахме с брат ми на една издатина. Тогава той си намери камъчето, с което предния път се опитваше да прави знаци по скалата, за да не се загубим. Камъчето беше тук, но отвора не се виждаше. Ядоса се много. После на зная защо, но взема още едно подобно. Без да иска нервно започна да чатка с тях. И не знам как, но отвора се появи. Тогава разбрахме, че чаткайки с камъчета виждаме отвора. И така до появата на тези камъчета, които са в момента на вратовете ни, входа го откривахме с чаткане на червени кремъчни камъчета. Те и подводните входове пак така се виждат като чаткаш под водата иначе е почти абсурдно да ги откриеш. Само дето под водата звука е по приглушен. Аз съм се интересувал и за това делфините как го правят. И те са така. Като наближат скалата издават специфичен звук и по този начин виждат подводните входове. И не всички делфини знаят как да издават този звук и да влизат в пещерата. За нас като деца това беше много важно. Защото даже и някой от големите да ни проследеше след нас отвора се изгубваше от поглед им. Те и колко съселяни са пращали хлапета да ни следят, но до сега вече четиридесет години никой не е открил входовете – завърши разказа си Паламуда.
- И какво казваше е обяснението на пловдивчанина лельо Ирен – продължих да любопитствам.
- Той има две предположения. Едното е че пещерата с нейната вътрешна сферична структура и осемте дъговидни образувания от слюда има някаква специфичен излъчващ импулс. Под негово въздействия се образува поле, което създава по различен образ на самата повърхност на скалата от вън. И втората възможност, за която той предполага е, че по някакъв начин това поле влияе на визуалните възприятия на живите същества и те да не могат да откриват отворите. Когато ни обясняваше това той го сравни явлението с маранята по време на жега. Топлия въздух издигащ се нагоре размазва образа и зад пелената на маранята предметите става с неясни контури. Според него и тука така се получавало, но не на базата на трептене на въздуха, а на трептене на полето, което излъчва сферичната кухина на пещерата. Пак според онзи човек тази честота на трептене на полето не е изключено и да влияе на нервните импулси движещи се по очния нерв от очното дъно към центъра на зрение. По този начин не е невъзможно да се получава така щото многобройните еднакви шупли на скалата от вън да се наслагват визуално една върху друг. Това наслагване на повтарящи се форми и светлосенки съответно дезориентира погледа. И дори и да гледаш в отвора на практика не го разпознаваш като такъв.
- И какво звука пробива маскировъчното поле? А гледката от размазана става по- ясна така ли? – недоверчиво погледнах аз към леля Ирен.
- Да може и така да се каже, но не всеки звук. А само точно определен като например от някой видове камъчета. И може би делфините също излъчват аналогичен чаткаш звук, който също пробива или открехва полето.
- А камъчето то как действа на полето?
- Не знаем – отговори чичо Стойчо - Това го открихме съвсем случайно. Но то стана чак когато се появи Ирен с нейното камъче.
Тъкмо понечих да питам за камъчето и появата на Ирен в цялата тази ситуацията с невидимите отвори… и Афала изпъхтя с типичното си делфинско дихание в средата на езерцето хвърляйки пръски почти до нас. Решихме да отложим разговора за по-нататък. Стойчо започна да си контактува с него, а Ная и Ирен отидоха зад параваните да се подготвят за процедурата. Паламуда каза, че Афала има желание в оставащите два дена по възможност поне при неговите процедури Ная да е в центъра на езерото. Пациентката за съжаление още си пазеше страха от дълбокото и трудно сама щеше да е спокойна, което не бе добре за самата процедура. Стойчо обаче веднага му намери лесното. Почеса се тук-таме и току измъкна от някъде някакъв стар корабен пояс. Беше възстаричък. Може би останал от времената на пиратските игри с брат му, но щеше да свърши работа.
Ная си го нахлузи през главата. Постави го на кръста и двете жени влязоха във водата. Ирен плуваше хваната за пояса и се стремеше да го направлява, така щото Ная да бъде в центъра под най-високото. Афала беше от зад и усилено работеше по гърба на пациентката си.
Като завърши процедурата пак нещо си чуруликаха със Стойчо. А когато Афала си отиде Паламуда каза, че може би ще се наложи още една или две седмици работа вече по самите зародиши на бебетата. Но това след като Ная влезе в петия месец. Или както Ирен поясни може би Афала иска да е сигурен, че матката е укрепнала и ще задържи плода. Това разбира се само по наше желание. Помолихме да дадем отговор след като Ная мине на рутинния контролен преглед при наблюдаващия лекар. Ирен се усмихна и каза:
- Този преглед не само е препоръчителен, а дори задължителен. След консулта вие сами ще си решите, как да постъпите. До началото на петия месец има достатъчно време да се съветвате с няколко специалисти. Да направите изследвания и да размислите. Пък после знаете вече къде живеем... Млади хора нали няма да възразите, ако тази нощ отида да хвърля едно око на къщата. Че чичо ви Стойчо кой знае какво разхвърлено мъжко царство е оставил у нас докато съм била с вас – попита Ирен и погледна продължително към Паламуда – А утре преди изгрев той ще ме докара за сутрешната процедура.
- Е щом се налага, но после нали ще си продължиш разказа за това, как твоето камъче се появи като ключе за откриване на входовете – подхвърлих реплика за довиждане.
- Разбира се Мишо, имаме още най - малко две денонощия заедно – помаха ни Ирен за довиждане на изхода и двамата със Стойчо потънаха в тъмнината на процепа водещ към нормалния динамичен свят на забързаните земни хората.
Вече пет дена бяхме изолирани в пещерата. Излизахме за малко през нощта да подишаме чист въздух. Четирикратните спа процедури в денонощие, като темпо започваха да дотежават в чисто физически план. Само приятната атмосфера, която създаваха тези грациозни животни компенсираше скуката и ограниченото пространство, в което се намирахме. Допира до тях наистина бе върховно усещане. Галиш ги затваряш очи и спокойно можеш да се пренесеш мисловно някъде където… някъде където…. Ами някъде където се надяваш живота около теб като събития и отношение да е също толкова гладък и дружелюбен като брилянтно гладката кожата на тези фантастични животни – оп пардон, интелигентни бозайници.
Откъснати от света… от лъжовните гръмогласия на ежедневния живот. От сприхавите задачи, битови задължения и неврозните делови програми се чувствахме различно. И донякъде различни. Макар и затвотрени в пещера бяхме някак си освободени най малко от пошлите клюки на жълтия печат. Стресиращите статистики, анализи за кризи, стачки, убийства, палежи на коли и природни катаклизми. Макар затоврени във времето между всяка една от четирите ежедневни процедури сякаш бяхме душевно освободени от всички тези негативи. И ми се стори, че в такъв момент човек започва да се чувства свободен и лек. И да мисли само в многоцветни краски. Колкото и парадоксално да звучи аз лично се почувствах точно така. Някак си свободен и безтегловен - дори в собствената си душевна свобода. И това ме караше да мисля само за доброто. И за добрия изход от трудната ситуация. Споделих мислите си с Ная. Тя се усмихна и ми каза:
- Сякаш си ми откраднал мислите от главата. Точно така си е! Уж сме в пещера, а се чувствам някак си свободна. И то не на квадрат ами на куб. И като наблюдавам с какво усърдие и прецизност тези животни... – малко замълча и продължи – вече не съм убедена на сто процента дали са само животни... Та като гледам, как се грижат за мен. И как са се ангажирали с моя проблем, чак изпадам в умиление към тях. А защо ли така изведнъж след няколкото аборта ми се прииска точно тези последните душички в мен да се родят живи и здрави… Честно Мишок нямам си и на идея? Не знам, но някак си така сега изведнъж ми се прииска и делфините да успеят в това, което правят. И то точно в името на по–доброто. И може би не толкова заради мен самата. Просто заради всички ангажирани с това дело. И имам някакво усещане, как тук сред тях и в компанията на тези съпричастни обикновени селски хора със странни прякори Сирената и Паламуда все едно съм някъде в Райската обител.
- Даааа Вафличке! Тези хората може да са селски, но са някак си природно интелигентни. С някаква много странна спонтанна мъдрост в разбиранията си. Дори начина по който говорят е съвсем различен от тези другите местни, с които говорихме докато ги търсим из кръчмите. И забелязах нещо любопитно леля Ирен като разказва нещо за делфините едното и око проблясква по много особен начин. А колкото до пещерата… Хм… За нея може да се каже… сякаш сме в някакъв пещерен оазис. Нещо като филиал на Рая разположен на Земята. Няма работа. Няма притеснения. Всичко ни се носи на крака. Няма алкохол. Няма цигари. Само леки храни, сокове, плодове и зеленчуци. Еее и някоя и друга консерва със определен срок на годност, за да не забравяме, че сме все пак във филиала, а не в същинския Рай.
- Хе, хе, хе как го каза само. Оазис - филиал на Рая базиран на Земята. Мишо пардон Адаме, а искаш ли да се разходим по истинската обикновената земна Земя. Малко на чист въздух да излезем Мишленце? Сега по тъмното змиите нали спят?
- Би трябвало да спят – да! Ама то още е много студено за змии ми се струва. Те не изпълзяват по кък лятото?
- Не знам кога изпълзяват. Ноооо значи не се притеснявай Мише! Няма страшно някоя по-коварна от тях да ми поднесе Ябълката на изкушението. Какво ще кажеш за идеята, а Мише? – глезено попита Ная и ме погъделичка закачливо с кутре под долния край на ухото – Искаш ли да излезем?
- Даааа... Май ще ми дойде много добре. А дали ще можем да се върнем обратно? Като слушах днес за това, че никой за толкова време не е могъл да открие входовете, чак сега ми става притеснено.
- Е нали камъчето „Сезам отвор покажи се” е на шията ми. Точно ще го изпробваме как действа.
- Добре Ная - пардон Ева. Да излезем тогава от нашия малък Рай и да се поразходим из онзи дивашкия свят на безскруполните грубите и нездравомислещи земляни.
Облякохме се. Вземахме си мобилките, по един прожектор и излязохме. Сякаш наистина се озовахме в предверието на Рая.
А на вън бе нощ граничеща с разкош. Нямаше много звезди. Но които ги имаше, бяха едри и ярки. И ни се усмихваха красиво и доброжелателно. Вече наближаваше два след полунощ. Сърпа на луната бе високо. След димно тлеещата пещерна миризма на сяра, на изгоряла газ от примусите и на нагорещен восък, въздухът тази вечер ми се стори кристално прозрачен. Дори неприлично стерилен. Чистота в него сякаш стигаше до дразнещите нива на някаква болезнена педантичност. Поемах го жадно на дълбоки вдишвания, а той се втурваше в дробовете ми и предизвикваше остри усещания от натрапчиви дъхавости идващи от прясано изхвърлените нейде в близост водорасли.
Между морските ухания и звездните блещукания се прокрадваше романтика и поетично вдъхновение, способно да размечтае дори биволското сърце на някой щангист. Не знам дали от пролетната хлад?! Дали от собствените ми мисли?! Или от моите дълбоки крайбрежни вдишвания, нооо Ная нещо се разнежи и се сгуши в мен. После хвана лицето ми с две ръце завъртя го към нейното. Стопли погледа ми с една нежна усмивка и прошепна:
- Мишо нали ще се борим до края да опазим това тук – и си посочи корема.
- Вече съм ти обещал. Каквото зависи от мен ще бъде сторено. Другото е в ръцете на Съдбата. Но и двамата знаем, кой може да ни помогне с информация в коя ръка Съдбата държи късата клечка, нали?
- Кака Надка?! Нея имаш в предвид? Прав си Мише! На всяка цена трябва да й се обадим и да й разкажем за случилото се тук. Тя ми е като ангел пазител. А ти си ми като телохранител – притисна се отново Ная плътно в мен.
После ме целуна така, че две от звездите на небето, особено онази която е най-близко до Луната… Онази де… дето и думат звездата или богинята на любовта започна да свети много силно.
- Искаш ли докато правиш опити с вълшебното камъче аз да вляза вътре и да направя една вълшебна плодова салата? Яде ли ти се?
- Че защо не? Нощна порция плодова салата. Ама то продукти и сметана има ли? – попитах учудено.
Не получих отговор, а ощипване по носа. После заедно отидохме до входа. Да той си беше на мястото. И се виждаше. Е в тъмницата доста трудно, но се виждаше. Ная влезе в него. Обърна се и ми закачи на врата синджира с камъчето. Разбрахме се, ако до четиридесет минути не се появя да се покаже на входа, за да ме ориентира къде е. Целуна ме по устата и потъна в цепнатината.
Аз се отдадох на експериментаторство.Закачих синджира с камъчето на светещия прожектор, шест седем метра нагоре по пътеката. После се върнах обратно надолу и с лампичката на светкавицата от смартфона се опитах да открия входа. Голям майтап. Не успях. Търсих поне десет минути. Няма! Сякаш отвора се бе изпарил. Върнах се в горния край на пътеката. Вземах синджирчето с камъка спуснах се надолу към мястото, където Ная се вмъкна между скалите ииии... отвора се появи, всъщност беше си там.
Направих опита няколко пъти - все тая. Единия път сложих даже няколко бели камъчета в основата за маркер. Нямаше ефект. Без накита в ръка, дори и по класическия изпитан метод на Хензел и Гретел, не можах да се ориентирам къде е дупката. А камъчетата те си стояха на място. Но отвора в скалата го нямаше. Почнах да мигам на едри хлопки. Най-странния експеримент беше, когато оставих смартфона да премигва на мястото на камъчетата на земята. Ако бях без древния накит виждах светлината долу на земята, но процепа в скалата не. Оптичната аномалия беше много силна. Ако си без камъчето и си много близо виждаш процепа, но той ти се струва, че е плитък и задънен. Протягаш ръка стигаш до дъното, което виждаш и все едно тя ръката ти влиза в самата скала. Ако не знаеш, че там има отвор – абсурд е да се опитваш да се промушваш в тази цепнатина. Поне десет минути стоях като ошашавен. Не можах да си го обясня.. Но пък това обясняваше друго - защо пещерата не е открита и от други хора до този момент. Вече половин час се мотках отвън. Стана време да се прибирам, че да не се притесни Ная.
Влязох в процепа. Вътре в пещерния оазис ме чакаше още една изненада. В миризмата на сяра имаше пресни примеси на някакъв букет от по-приятни аромати. Това още от входа създаваше някакви усещания за неочаваност. Светлинната като обстановка също ми се стори изцяло променена. Все едно влизаш в друга пещера. Светлото беше доста приглушено, но много по цетно. По стените имаше само три горящи големи свещи. В замяна на това фигури на две сърца оформени от малки кръгли ароматни свещички напомнящи водни лилии, грееха с живия си пламък в новата светлина аранжировка. Едното сърце бе на сушата до плиткия топъл участък. Другото плуваше на импровизиран сал направен от поясът върху, който бе поставен един фазер. Когато никой не плуваше, езерцето обикновено беше гладко като стъкло. В контраст на застиналата полирана тъмнота на водата огънчетата върху сала трепкаха живо и предизвикателно. Отразяваха в дъговидните слюдени слитъци на тавана и от там игривите им светлинки разпиляно ръсеха палавите си отражения върху гладката до полираност черна повърхност. Илюминативния ефект наистина беше фантастичен. Все едно езерото не бе от вода а от лъскав, влажен, тъмен мрамор.
Двете купи с плодова салата стояха до върха на сухоземното светещо сърце и придаваха сластна завършеност на целия интериор. Щом подходих към вътрешността зад единия параван зазвуча някаква нежна музика и Ная се показа до него по евино облекло. Запристъпя бавно и предизвикателно, като загадъчно прикриваше венериния си хълм с картонче изрязано във формата на смокинов лист. Най-вероятно от някаква картонена кутия. Стигна до водата и хвърли листа по средата на светещото сърце. Влезе в езерото. Седна на плиткото стъпало. Погледна ме закачливо. Протегна ръка към мен и с жест на безсмъртна от Олимп рече с приповдигнат тон:
- Адаме, ако не се чувстваш изморен, ще споделиш ли с мен върховното удоволствие да изядем по една плодова салата полята с амброзия от сметана? Ето тук на брега на това райско езеро.
- На драго сърце Ева – отговорих аз и се чудех къде ли Ная ми е стъкмила капанче в цялата ситуация.
Приседнах от към сърцето от свещи и забодох пръст в близката до мен купа. Облизах го и точно се канех да повторя хлапашкия си жест, когато Ная ме шляпна по ръката и назидателно се провикна:
- Ааа не, не, не! Това не са маниерите на Адам. Това си е си чиста проба постъпка Мишо хвърчилото. И костюма ти изобщо не е за Рая. Твоят костюм е за поза от Мане - Закуска в тревата. Моля, моля! Без такива патриалхалности от хиляда осемстотин и шестдесет и нам коя си година. Мъжете с дрехи, а жените голи. Ако искаш да ядеш плодова салата в този Райски оазис…хммм това става само по протокол.
- Протокол ли? Какъв протокол?
- Как какъв протокол...? За Рая от времето на Адам и Ева си има специален дрескод – каза тя, посочвайки голото си тяло.
- До колкото виждам става въпрос не за Дрескод, ами по–скоро за Бездрескод – погледнах я и аз закачливо.
- Ти тука си по анализите. Мисля не е въпрос с повишена трудност какъв е подходящия реквизит, за да имаш достъп до тази древност на име Райска плодова салата.
Мдддааа… Играта започваше да става интересна. Но до колкото си познавам момичето в мен се прокрадна глозкащото съмнение, че това не е съвсем спонтанна реакция. Взех да се оглеждам. Две от трите свещи горяха близо до паравана, зад който беше нашия сламеник за спане. Погледнах картончето с форма на смокинов лист, хвърлено небрежно в средата на сърцето от свещи. На него с нещо червено най-вероятно червило бе написано с едри букви - ЕВА. Стана ми ясно. Имало е предварителна подготовка, която явно съм пропуснал. Разбрах че ще трябва да влизам в най-древната земна роля на първия мъж в човешката история. Все още обаче не ми бе ясно какъв е целия замисъл. Реших да спра да мисля. Реших да се отдам изцяло и безапелационно в руслото на сценария… А може би в последствие най-вероятно и в прегръдките на авторката му.
- Аааа… скъпа Ева, а къде си прибрала смокиновата папионка, която ще придава загадъчност на моята мъжественост. Виждам одеждата прикриваща твоята женственост, небрежно е захвърлена по средата на моите чувства – и посочих картончето тип смокинов лист кипрещо се между горящите свещички очертаващи сърцето на брега.
- Ефирните ти смокинови одежди ли имаш в пред вид Адаме? Ами те са зад паравана любов моя – каза тя и със същия плавен божествен жест ми посочи мястото, където спяхме.
Отидох там. Зад паравана върху сламеника имаше същия, като нейния смокинов лист от картон, но по-голям и на него пишеш с големи букви АДАМ. Имаше и следи от устни оставени от червило. „Преосъблякох се” в изискуемния от сценария дресетикет. И с долепено до подходящото място картонче с надпс АДАМ се запътих към аванс сцената на събитията.
Нооо... И аз имах изненада за Ная. Докато търсих бели камъчета за маркери горе на равното, зърнах няколко жълтурчета и ги скъсах. Когато стигнах по близо до нея я изимитирах. Хвърлих си смокиновия лист до онзи с надпис ЕВА и влязох във водата. Седнах до нея, поднасяйки й букетчето от жълтурчета аранжирано с няколко полски тревички и я целунах по бузата. Тя изпадна в импровизирано умиление. После ми поднесе купата с райския плодов еликсир. Беше вкусен. Имаше банани, киви, ябълка, портокал, праскова от компот, някакви ядки. Всичко това полято с течна глазура и силно затоплен мед, който придаваше допълнителна лепкавост в устата. Наистина е имало предварителна подготовка, защото бе ясно, че в Тюленово тези продукти не са в изобилие в селския магазин.
- Скъпа На... пардон Ева. Тази вкусотия е превъзходна. Искам обаче скромно да отбележа, че това не е просто плодова салата, а направо афродизиячен катапулт. Мога ли да попи... – не можах да си довърша въпроса, защото нежностите й достигнаха до етап, в който устата ми беше запушена по подобаващия за такива ситуации начин.
Страстите започнаха да покачват нивото си. Иии... най-неочаквано за мен Ная ме поведе към дълбокото. Зачудих се, защото знаех за страховете й. Вярно няколко пъти бе влизала до там с малкото на Минка. Едва ли обаче това щеше да й позволи да се отпусне достатъчно, за да бъде нежна по женски. Но тя не спираше да ме тегли към центъра. Знаех. Там бе по-студено. Пък и нямаше да имаме никаква опора. А много ми се искаше тази й инициатива да не се проваля. Накрая си казах, че много съм се размислил. Реших да се отдам на Ная изживяваща се в момента като Ева Нептунова. И си казах чеее: „Ако се наложи, ще импровизирам изцяло в нейна полза, без да си задавам повече въпроси, каква е причината за този й моментен нежен порив.” Стигнахме точно в центъра. Не го бяхме правили досега плувайки във вода. Всеки се опитваше интуитивно да се ориентира в тази нова еротично плаваща ситуация. Погалих я по бедрата и понечих да продължа по нататък - както си му е реда. Залисан в стремежа си обаче… забавих движенията си с крака. Иии... очаквано започнахме да потъваме. Бях си поел достатъчно въздух и това не ме впечатли. Водата бавно започна да пълзи от рамената към вратовете ни и на горе. Изведнъж Ная се скова за момент. Потрепери някак невротично. Аз веднага зарязах ласките. Размахах с крака и със свободната си ръка под водата. И пак се издигнахме доволно на повърхността. След около минута две отново се стигна до момента, в който трябваше да си помогна с другата ръка. Аз обаче май се бях доста поразгорещил. Иии... признавам си изпуснах нещата от контрол. Концентриран в основното, за което бях приластен, допуснах отново да потънем повечко. В момента, в който водата започна да пълзи от брадичката на Ная и към очите й, тя изпадна в криза. Вкопчи се в мен. Разтрепери се. Взе да заеква и все едно не беше тя започна да повтаря: „Не ме оставяй да потъна! Вече ще те слушам! Не ме оставяй да потъна! Вече ще те слушам! Ще те слушам обещавам. Ще съм послушна!” А лицето й пребледня. Измъкнах я на плиткото. Бях много притеснен. Тя дълго се гуши в мен, но отказа да излезем от водата с думите:
- Мише това моето е паническо разтройство. То се храни от всяка порция страх, която е по-силна от мен. Ако сега изляза после много трудно изобщо ще вляза някога във вода. Не се притеснявай. Ще се оправя само ми дай още малко време.
След десетина минутки дойде на себе си. Влезе отново в ролята на Ева и пак започна да ме закача под водата с приластителни жестове. Вече си бях взел решение да играя играта й до край. Попитах обаче за всеки случай:
- Сигурна ли си?
- С теб ли съм – няма проблем.
- Ако чувстваш, че пак ще изпаднеш в криза съм склонен да ти откажа, въпреки риска да разваля тази прекрасна вечер.
- Еееее Мишооо! Недей така. Първо ти ми обеща, да се бориш с мен докрай. И второ… можеш ли да откажеш нещо такова, когато една бременна жена толкова силно го иска?
Тъй и тъй си имах вече взето решение. Тъй и тъй нямах други аргументи. Не ми оставаше друго освен отново да се гмурна в ролята на Адам. Вече знаех, че страха й се изостря драстично, когато главата й започва да потъва под водата. Налагаше се да бъда много внимателен. Ситуацията се повтори, но този път отидохме по надалеч в плътските занимания. Възбудени от взаимните ласки достигнахме до сладката точка на отдадеността и проникновението. Оставих я тя да определя темповете на динамичност. Потънал надълбоко във влажната й женственост се стремях да поддържам мъжественост и едновременно да държа телата ни достатъчно близко до повърхността. След около дузина любовни такта тя изпадна в нещо като транс. Сякаш като преди малко отново не беше Ная. Зениците и се разшириха почти до края на ирисите. Спря за миг да се движи. Обърна глава право нагоре към тавана. Вторачи се в нищото. Протегна ръце нагоре и отново започна да вика: „Не ме оставяй да потъна! Вече ще те слушам! Ще те слушам обещавам. Ще съм послушна! Обещавааааам!” После изпадна в някакви конвулсии и нададе някакъв животински вой. Акустиката на пещерата го превърна в зловещ звук все едно излизащ от гърлото на агонизиращ демон. Цялата плувна в пот. След това е разхлипа точно като невръстно дете. Не спираше да се движи от кръста надолу в такт. Държеше се здраво за мен и плачеше тихичко. Опитах се полека, полека да се измъкна от хватката й и да греба към брега. Тя се надигна и сподавено промълви:
- Мишо моля ти се не излизай!
- Добре! Тука съм! Обичам те! Ще съм там, където трябва докато е необходимо. Не се притеснявай – успокоих я аз без да ми бе ясно от къде не трябваше да излизам от нея или от езерото.
След минутка две тя се съвзе. Разцелува ме. Вече си беше същата, типичната Ная. За мое учудване сама си натопи главата под водата и изтри потта от лицето си. Даже направи така, че в един момент се гмурна и мина под мен в тъмната вода. Бяха страхотни мигове. Нещо като огън под водата. Ная си беше пак Ная. Аз също си бях Мишо, но малко по-учуден Мишо. Ааа също, също - всъщност толкова се бях вживял... и май се обърках последно кой съм - Мишо или Адам. Явно повече съм бил втория, защото спрях да се притеснявам за нея и се отдадох изцяло на водното сладострастие. Бе невероятно. Само с много прецизен фотофиниш можеше да се забележи, кой достигна до кулминацията си пръв. Разликата от другите пъти, когато сме се любили беше, че сега сме в дълбоката вода. И в това, че тя не спираше да плаче и да се смее едновременно. Само малки деца съм виждал в три минути, пет пъти да сменят смеха с плач и обратно.
Излязохме на плиткото. Доядохме си Райската салата. Ная не спираше да ме обсипва с целувки. От всичко случило се бях доста изморен, за да мисля логично. После тя ме хвана за ръка. Заведе ме зад паравана където спяхме. Избърса ме старателно. Избърса и себе си. Пак ме обсипа с ласки! Както каза тя - нямаше как да се отказва на бременна жена. Отдадохме се на удоволствието отново. След финала аз се понадигнах и попитах:
- Я сега да попитам... Коя от двете пардон трите ще ми обясни какво става тази вечер тук. Плачеш като за една?! Смееш се като за две!? Любиш се като за три!? Какво става изобщо? Ще ми каже ли някоя от вас? Не разбирам? Само моля да говорите по ред! Трите едновременно ми идвате малко в повече. Коя от трите грации ще започне първа с изповедта си, а? Хайде казвайте коя ще е първа - Ева, Яна или Ная?
- Млъкни глупчо няма сега да разваляме момента с твоите логики. До сега я кара без въпроси... И ухааа... бууха... духаааа... И трите дядо попе...! И трите дядо попе...! А сега изведнъж коя от трите ще се изповяда дядо попе? Не може то така! Като се наспиш, тогава ще си говорим – смъмри ме на бързо сценаристката на пещерното еротично шоу и се сгуши до мен.
После съм заспал. Чух по едно време да й звъни алармата на мобилката, но толкова бях уморен... и ако съм честен... дори не знам чул ли съм я, или съм сънувал. Събудих се гладен като вълк. Огледах се. Не можех да разбера кое време е?! То в пещерата си е винаги сумрак. В главата всичко ми се въртеше като спомени картини, реплики, удоволствия, райски салати. Погледнах под завивката и за едно поне се сетих. Сетих се коя и каква роля играх тази нощ. Бях още в костюма на Адам. Акустичното ехо донесе частички от гласа на Ирен. И си казах „ Мишо време е да излезеш от тази оскъдна от към облекло сценичност.” Приведох се в обичайния си вид и отидох да се ориентирам как стоят нещата. Ная и Ирен седяха на скалната масичка и пиеха топъл шоколад. При появата ми и двете се усмихнаха заговорнически. Еееее... аз нали съм си кавалер поздравих първи с бодрото:
- Добро утро момичета!
Те прихнаха да се смеят. После си плеснаха дланите на ръцете. Ирен стана. Отиде зад нейния си параван донесе една кофичка кисело мляко сложи отгоре едно левче и каза на Ная:
- Печелиш!
После се обърнаха и двете към мен и ме поздравиха със закачливото:
- Добър вечер момче!
- Как така добър вечер? – зачудих се аз.
Бръкнах си в джоба и извадих телефона. На дисплея се мъдреше цифрата седемнадесет и четиридесет и осем – ай, стига де! Каквооо?! Искате да кажете, че съм спал около дванадесет часа ли?
- Ааа ние нищо не искаме да кажем. Ти сам си го казваш – усмихна се Ная.
- Не може да бъде. А аз помислих, че съм спал само час. Даже кроях планове, как ще се наспя докато дойде време за пладнешката процедура. Ама Вафличке ти снощи направо ми взема акъла. Какво ти стана не разбрах? Знаеш ли какъв вой нададе по едно време. Виеше като върколак срещу пълна луна. Аааа да! И обеща да ми разкажеш. Започвай веднага, защото ей сега ще се оплача от теб на леля Ирен, каква палава, плаваща вълчица беше нощес! – заканих се и размахвайки показалец.
- Ааа… намерил на кого да се оплаче – закиска се Ная – ми то тя идеята беше нейна.
- Еее... Ная недей така де! Човекът ще си помисли за мен като за сводница или жена, която се бърка в семейни работи.
- Така си го и помислих още снощи... че съм жертва на феминистичен заговор. Ако не искате да се оплаквам от вас в асоциацията на изтормозените мъже съпрузи, може да се споразумеем, но при две условия…
- Какви? – попитаха двете в хор.
- Първо да ми сложите нещо да ям! Защотооо... съм мнооого, мнооого гладен. Второ да ми разкажете всичко за заговора. Иначе ще се оплача пък аз на чичо Стойчо, че жена му участва в мръсни завери за упражняване на сексуален тормоз над бедни добродушни пилоти. Имаме ли сделка? – попитах аз и видях как двете се спогледаха съучастнически.
- Имаме сделка – пак в хор ми отговориха и след като хитро се спогледаха си плеснаха ръцете.
Ная стана пъргаво и се запъти да ми донесе нещо за изяждане.
- Поздравления Мишо! Справил си се блестящо със ситуацията – тихичко ми прошепна Ирен и ме потупа по ръката, продължавайки тихо - Сега вече шансовете ни за успех се увеличават.
- В смисъл?
- В смисъл, че снощи си помогнал на Ная да преодолее страховете си от дълбоката вода. Идеята и инициативата да останете насаме за вечерта наистина бе моя. Както и набавянето на продуктите. Но всичко останало си е бил ваш начин да използвате възможността пълноценно. Вярно замисълът беше друг. Идеята бе… плавно и постепенно да я оставяш за по малко в средата - докато свикне. Без да навлиза в детайли тя ми каза, че не е станало по плана, който тя е съставила. И Ная много се притесняваше точно от това, което и се е случило. Обаче ми сподели, как не и е удобно да изпада както тя се изрази в неподходящи състояния пред външни хора. И за това помоли да опитате насаме да преборите този неин проблем. А интимната част трябваше да е като елегантна и нежна форма на благодарност за търпението и помощта ти след това. Нооо… щом крайния ефект е същият, пътя и реда около наградата не е от значение – завърши леля Ирен и ми се усмихна закачливо.
- Казваш женския състав сте погледнали по йезуитски на нещата – Целта оправдава средствата. Хмм! Благодаря за оценката – казваш добре съм се справил с този неин страх. Е то не знам дали бях точно аз този, който се справи. Имам усещането, как по някакъв начин и самото място си каза неговото, нооо… това е само едно мое усещане. Пък аз нали съм несензитивен и може да съм сбъркал. А защо бе толкова важно точно сега да се преодолее тази фобия? Не можехме ли да почакаме или да го направим по нататък, когато стане ясно... ще я бъде ли работата или не?
- Честно беше важно за сега - да! И то това което ти казвам съвсем не е пресилено. От езотерична гледна точка всяка фобия, или такъв фиксиран страх от конкретно нещо е випиющ смукач на енергия. Ная ми сподели, как преди да се срещне с теб и твоя приятел големите й страхове били три. От височини, от големи мотори и от дълбока тъмна вода. От единия страх – моторите се е отървала сама или по-скоро с помощта на баща й. За другия твърди, че ти си й помогнал на времето в курса по парашутизъм, без изобщо да подозираш за това.
- Аз ли? Виж ти!? Това е интересно! Не го знаех! Я подскажи да чуя, ако не е някоя дълбока женска тайна.
- Да тя така ми каза, но не ме предавай - моля ти се! И още каза: „Той с такава любов ми говореше за небето, хоризонта и летенето... просто нямаше как да не се почувствам сигурна в самолета, който той управляваше. И може би самата височина като понятие и гледка вече не ме плашеха така както в началото.“ Другото свършили скоковете и Боян, който пък бил превъзходен инструктор. За това и искаше да опита точно с теб да преодолее и последния си страх. Езотериците казват „ Страховете с тяхната високата консумация на енергия могат да блокират развитието дори на отделни органи. И на цели системи.” Тука докато си говорихме тези неща с нея така и предположихме, че едния от вариантите е и така да е станало с тези й женските органи. Според мен пак в езотеричен план инфантилността на матката, като патология идва точно от недостига на енергия протичала към този неин орган. Предполагам най-вече през пубертета. Може и нещо като дископатия или дискова хернийка да е имала там, както говорихме и преди това. Но то е по–малкото вероятно... За това и беше важно точно сега да се опитаме да бъде премахнат този последен енергиен стопер в нейната психика. Така по мое мнение би трябвало да няма повече пречки за бързото стабилизиране на матката. А точно какво е преживяла за да го има този страх от дълбока вода се разбрахме да разкаже като се събудиш ти. Не за друго, а за да не се повтаря. На никой нормален човек не му е приятно да говори на всеослушание за страховете си – понижи глас на края на изречението Сирената, имайки предвид задаващата се с вечерята ми Ная.
- Заповядайте Адам – Михаил. Да Ви е сладко - наведе се близко до ухото ми Ная и прошепна едно тихичко – Обичам те мишле летящо! – и ми млясна една звучна целувка точно в дупчицата на ушето, от което ми настръхна чак белите петънца под ноктите.
- Благодаря ти любима моя..., част от моето ребро. Много сладко шепнеш днес. А как тракаше зъбки вчера само кааак… !? - поех си порцията и я погледнах настойчиво в очите - От снощи си ми обещала да разкажеш, защо по едно време в езерото вдигна поглед и ръце към небето и изви глас като на пронизан в сърцето върколак. Цялата беше плувнала в пот. Вече си мислех дали не се бориш със себе си... точно сега ли да ми прегризеш гърлото... или малко по-късно.
- Еееее, Мишок недей така! Ти беше такъв готин надуваем дюшек във водата, че на всичкото отгоре и със стърчаща мъжествена гарнитура при това... Как ще забия зъби в теб? Нали на мига щях да потъна в собственото си неудовлетворение... И то в тъмната вода, от която се страхувах до смърт? – после стана сериозна и продължи – Дааа голяма веселба беше снощи наистина – позамълча вторачи се в една точка и продължи – Страхът от високо ми е вроден. Страхът от мотор за мен ми бе ясен. Баща ми е фен на моторите и до ден днешен. Караше... и сега кара все скъпи и големи машини. Един ден, когато бях на няколко годинки, докато ме возеше се случи случка. Караше бързо. Една котка мина пред нас. Аз изпищях а той се опита да я предпази. Паднахме. Той си счупи ръка и крак, но от охлузванията целият беше в кръв. От тогава не бях се качвала на мотор. След като стана това с бързолетите и парашута, той лично ми помогна да преодолея страха си. Научи ме да карам на задна гума и ми помогна да си избера мотор. Но каза, че учудващо бързо се уча все едно до вчера съм карала такъв. А доколкото за бясното каране и това на задна гума... може би и някой друг или по-скоро друга ми е била в помощ – тук ме погледна, намигна ми и после сведе очи и глава като за почит и продължи - За тъмната вода обаче нещата останаха загадка за мен. Може би нещо се е случвало, но нашите нищо не ми казваха. Имах много смътен спомен за някакъв ужас, но нямах представа какво е станало. Не съм и била толкова настоятелна с въпросите си към тях. Снощи докато ме държеше в центъра на езерото, сякаш като на забавен декаданс видях как майка ми е някъде около мен. Говореше си с една жена, а аз потъвах в някаква тъмна вода. И й виках да не ме оставя да отида на дъното. Но тя не ме чува, защото на близо има някаква шумна машина. Аз потъвам и викам, а тя дори не се обърна. И после около мен беше само вода и тъмнота. До снощи не бях получавала толкова чист образ на събитието. Имах видения само, че потъвам и как тъмната вода ме поглъща, от което може би ми идваше и големия страх.
- Ама чакай сега това видение ли е или забравено събитие? - полюбопитствах аз.
- До вчера според мен беше видение или някакво внушение от разказ на някого или епизод от филм, който съм гледала и забравила. С години съм си блъскала главата да си отговоря на този въпрос, но не успявах. Имах като кадър в главата си обгръщащата ме тъмна вода и молба, от собственият ми глас: „Не ме оставяй да потъна! Аз вече ще те слушам!” След снощната ясна визия вече бях сигурна, че е случка, която не помня. Той мозъка има такова свойство да качва в дълбочинна памет такива стресиращи събития. Но въпреки това те си остават там и понякога правят бели. Та след сутрешната процедура отидох до мястото, където има покритие и звъннах у нас да питам мама имало ли е такова събитие с мен или не? Казах й, че от това зависи дали ще има внуци ли не. Тя се разплака и след като я успокоих ми разказа за една случка, за която с баща ми са крили до ден днешен. За да не ме разстройвала, моля ти се. Станало е, когато съм била на около три годинки. Майка ми се връщала от магазина с мен. Срещнала някаква позната и се заговорили. Били на някаква глуха уличка с новоизграден паркинг, на който нямало нито една кола. Понеже мястото било оградено на практика не е имало възможност да се скрия някъде, или да се нараня. Майка ми си говорила спокойно. Когато се обърнала след секунди мене ме нямало. Било много странно само гол асфалт. Наоколо ограда със ситна решетка, а аз все едно съм се изпарила. Майка ми се побъркала. Тичала като луда из целия паркинг. В един момент видяла в единия му край неголяма локва. Пуснала пазарските чанти и с рев на колене с голи ръце почнала да опипва дъното на калната вода. В отсрещния край на локвата обаче ръцете й пропаднали в нещо дълбоко. Тя легнала по корем на асфалта в локвата и с риск и тя да пропадне се натопила до кръста в калоча. Напипала ми протегнатите на горе ръчички и ме издърпала от една непокрита отводнителна шахта. Нищо ми нямало като наранявания. И не съм била нагълтала вода. Но уплахата ми е била толкова силна, че до първи клас не съм искала да се къпя във ваната, защо съм можела да падна в канала. Това и аз си го спомням, че до трети клас ходех на цокало, а не на тоалетната чиния пак по същата причина. И в къщи това си го спомням и до днес, как всички мивки имаха капачета на каналите. И ако капачето не си е било на място съм изпадала в истерия. И така мисля, че снощи за мен беше една върховна вечер, в която се отърсих от един невероятен психически товар заровен на дълбоко в годините на детството ми. Само човек, който не се е отървавал от такава тежест не знае какво е. Така че като излезем от този храм на здравето тук вас двамата и чичо Стойчо ще ви почерпя, както аз си разбирам думата почерпка – довърши си Ная разказа.
Прегърна приятелски Сирената, после дойде при мен и се сгуши.
- Хе, хе, хе! Как само звучи - Пещерен храм на здравето – погалих одобрително Ная по главата.
- Да, да, да! Храмът на Афала. Така май е най – точно
- Да и ако след време някой направи по случая филм той ще се казва Ная в лоното на Афала.
- Ей, че хубаво си мечтаете. Защо и аз не съм на вашите години? - усмихна се Ирен и допълни - Интересно ми е как ще реагира Афала като види Ная сама в центъра на езерото. Предполагам, че сега той ще дойде, защото сутринта и на обяд беше все Минка. Може би стадото ловува по-надалеч и им е трудно да идват през няколко часа.
- Добре, но искам да го изненадам. Ще си стоя на плиткото и после ще се гмурна и ще изплувам в центъра. Нека се чуди какво става.
- Добре щом така си си решила да го изненадваш... направи го – съгласи се Сирената и допълни – той е професор, но е и голям веселяк иначе. Понякога прави щуротии като малко дете.
- Яяяя… не мога да повярвам Афала и щуротии. Това да не е Мишо. Я кажи да чуем! Моля те!
- Преди две години помагахме на един човек със средна степен на аутизъм. Той непрекъснато повтаряше, че Афала не е никакъв мъж, защото не му се виждала чурката. И му казваше здравей Афалка. На петия ден не знам как, но Афала разбра за какво става дума. След като свършиха с процедурата, ония пак го закачи по този начин. Реакцията на Афала беше смайваща, дори за нас свикнали с неговата изобретателност. Делфинът определено нарочно дръпна на човека банския. Скъса го. После излезе малко над водата показа си неговия инструмент и обиколи триумфално бедния човечец няколко пъти, като цвърчеше през цялото време. Само намесата на Стойчо въдвори ред в този типично мъжки спорт да се мерят онези работи. Той човечецът просто не знаеше, че делфините и те така демонстрират мъжкото си превъзходството пред другите мъжкари в стадото. Въпросният болен не бе впечатлен толкова от размера на делфинския член, колкото от факта, че подигравката му бе разбрана с такава точност. Още повече от същество, което той, до този момент имаше за диво животно. Това много го успокои и промени. Пролича му почти веднага. Тръгна си с много особено и добро отношение към нас. И към делфините по принцип. Според думите на психиатъра му, промянта в мисленето му е била провокирана от факта, че човекът е усъзнал, как освен той самия, има и други странно умни и нестандартно емоционални същества като него в природата. И това го е стимулирало допълнително и след процедурите да започне да поглежда извън собствения си затворен мисл


Публикувано от anonimapokrifoff на 29.09.2015 @ 10:19:52 



Сродни връзки

» Повече за
   Романи

» Материали от
   rygit

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 2


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

19.02.2025 год. / 13:29:43 часа

добави твой текст
"Re: Ная в лоното на Афала (или продължението на Соко) Част 7" | Вход | 1 коментар | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Ная в лоното на Афала (или продължението на Соко) Част 7
от Tsveti (violetcv@gmail.com) на 29.09.2015 @ 12:43:11
(Профил | Изпрати бележка)
Наистина много интересно. Опитвам се да те следя. Но мисля, че и разказът и читателите биха спечелили страшно много, ако предлагаш по-съкратени дози от текста - така той става нечетивен на екрана и голяма част от ефекта се губи, защото човек просто няма търпение или време да стигне докрая.
Поздрави!
Цвети