автор: amadeus

Вчерашният ден - като днешния ден.
Днешният ден - като утрешния ден.
Утрешният ден - като денят след него...
Всички дни като един...

Чоплим като термити из безвремието и пространството. Плащат ни, за да вършим неща, които нямат значение за никого и на никой не му пука за тях или за нас.
Спечеленото влагаме в безсмислени вещи, произведени от безсмислени хора по време на безсмислената им работа, за която печелят пари, които влагат в други безсмислени неща. И така до безкрай.
За това ли сме създадени? Да бъдем просто мравуняк? Обида към природата, където всичко има смисъл и порядък?
А иначе човекът иска. Иска да бъде чут, но не и да чува; иска да бъде видян, но не и да вижда; иска даа бъде разбран, но не и да разбира; иска да бъде обичан, но не и да обича; иска да получава, но не и да дава. Изисква човекът човечност, но сам не знае как да бъде човек. Крещи със зяпналата си човчица и чака върху му да се посипят благини, а покрай него - още такива човчици, чакащи амброзията на живота. И все няма кой да погледне в себе си и до себе си. Поклащащи се класове от бездушници - заедно, но сами, обвиняващи Бог и всичко живо и неживо за това, което не са.
Дали някога бурята, родена от безсмислени въздишки, ще спре и разхвърчалите се снежинки на живота ще се спуснат на земята и ще се подредят като пъзел в перфектен порядък?