Бях убеден, че няма да видя повече тате, макар че много ми се искаше да не е така. Отново обиколихме околността, ровихме с пръчки по храсталаците и заничахме из усоите, одрахме ръцете си из трънаците и станахме вир-вода от катеренето по стръмните южни склонове на балкана, деряхме си гърлата да викаме - нищо.
Станчо си навехна глезена на левия крак в каменистото дъно на плитката рекичка и едвам го довлякох накрая до колибата, която служеше за дом на тате през летните месеци. Никой не дойде до вечерта. Запалихме огъня, изхвърлихме каквото имаше в котлето и си разделихме половин хляб, който намерихме в торба, оставена на кръглата малка масичка... Залците задираха в гърлото ми. Нито ми се говореше, нито ми се слушаше хорска реч. Още по-малко на бивши партизани и настоящи активисти на властта. Станчо като че ли усети мрачното ми настроение и гледаше да не приказва много – много. То и какво да говорим – с всяка измината минута и час и последната мъничка надежда да намеря тате угасваше.
През нощта почти не спах, унасях се за кратко, стреснат се събуждах и с широко отворени очи се взирах в тъмнината. Нощната тишина се нарушаваше единствено от похъркването на Станчо.
На сутринта наплискахме лицата си със студена вода от рекичката и отново, педя по педя, огледахме колибата и района около нея. Не намерихме нищо, което да ни подскаже какво се е случило. И Следотърсача заедно със Зеб Стамп, и цяла сюрия детективи да ни помагаха, пак, мислех си аз, нямаше да намерим нищо. Защото, както предположих, всичко е било предварително организирано и най- малката подробност е била предвидена. Проучили са района внимателно, изненадали са тате и вероятно са го убили, както и кучетата, следите са имали време да заличат, а овцете през баира са ги прехвърлили до тесния планински път, който води към малкото градче Я... Само по този път бе възможно да се стигне до „Старото селище”, без да се минава през Явор. Също така бях убеден, че са ги чакали камиони, на които са натоварили овцете и след това са ги откарали достатъчно далече, за да не ги открие никой. А труповете – на кучета, овце и… (потръпнах) хора – ако тате се е усетил, се е защитавал и сто на сто е пуснал кръвчица и на някой от нападателите, също са взели с тях, за да не ги намерят в околността и да послужат като доказателство за престъплението и мотив за евентуално разследване след време. Казвам след време, защото непосредствено в дните след Девети септември без съд и присъда бяха избити като животни стотици неудобни за новата „хуманна” власт люде, понеже убийците знаеха, че няма да им се търси сметка. Като винаги, покрай сухото, гореше и суровото. Така през хилядолетната човешка история бяха избивани милиони невинни – след падането на крепостта победителите разполагаха с три дни за плячкосване и насилие.
Към десет часа по пътеката откъм селото се показа най-напред главата му, после и самият Иван в цял ръст, вир-вода и каталясал от умора. Синята му риза бе мокра, а краката му се плетяха. Бе изминал единадесетте километра почти на бегом, и то по нанагорнище, за да стигне колкото се може по-бързо до нас.
Стовари се на ниския миндер и грабна шишето с вода, което бяхме напълнили заранта от изворчето до реката. След като се напи и се огледа, обърса потта от лицето си с длани и заговори, без да чака покана:
- От града няма никой да дойде. Изпратиха депеша по телеграфа, че нямат свободни хора. Да сме се били организирали и оправяли сами…
- Е, и ти...?! – прекъсна го нетърпеливо Станчо.
- Какво аз?!
- Какво направи ти, питам те, защо си сам, без хора?...
- Не съм сам, с мене водя шест човека...
- Само толкова! – възнегодува Станчо и забравил навехнатия глезен, понечи да стане от трикракото столче, на което седеше до паралията. Остра болка , изглежда го прониза и той изстена, но се задържа прав. – Мамка му, пустият му крак! Съвсем го забравих. Кои са и къде са?
- Избързах аз, идат след мене...До двайсетина минути трябва да дойдат. Ставри, Огнян, Пешо Кашалота, Симе и... и дяда ти Добри Горския – е, той не е горски сега, ама така нали си му остана от едно време името...
- Ех, дядо Добри-и-и, дядо Добри-и-и-и!.... – изстенах аз, - Не ще можеш да помогнеш сега, както оная вечер преди години...
- Какво преди години?! – изгледа ме учудено Станчо, - Какво е помогнал?...
Разказах им как с тате станахме партизани по неволя два месеца преди Девети. Станчо и Иван цъкаха с език и клатеха глави... Но затова, че чичо ми Насо бе написал доноса, премълчах и сега...
- Бре-е-е-ей, я го дяда ти Добри! Какво сърце! И кураж! Колцина от селото щяха да си рискуват живота, за да спасят човек в ония времена...
- Ония, тия времена – все тая. Омразата и злобата са едни и същи през всички времена! Спаси се тати от фашистите, ама от вас, другарите, не можа да се опази... И недейте се и опитва да ми пробутвате историята за разбойници, бродещи из горите...
- Не говори така, нямаш доказателства , а и не може само за това, че е отказал да влезе в текезесето, да го убият или отвлекат. Не сме се били с фашистите, за да постъпваме като тях... Ние сме народна власт. И ако караме хората да вършат нещо насила, то е за тяхно добро. Ще го разберат след време. Частничеството е виновно...
- Млъквай, Станьо! Може да си чел книжки и да ми пееш Интернационала, ама и аз не съм сляп. Какво, с бой не вкарахте ли бай Генчо в кооператива, ами Цецо, ами Тончо Обущаря?! Справедливост? За кой? Какво ви бяха тия хорица виновни, какво тате ви направи, та го тормозехте с това стопанство? Братство, равенство – с насочена пушка!
- Е де, не прекалявай! Под афект си сега, въобразяваш си, изопачаваш и пресилваш...
- Какво пресилвам, бе? На луд ли ще ми се правиш?! Като се влачехте с Иван, дето , ако му кажеш, и майка си ще заколи за комунистическият идеал, два месеца от мандра на мандра и сипвахте бензин в кашкавала и млякото, уж зарад народа, защо тогава подгонихте същия този народ против волята му да го вкарвате като добитък в комуни и стопанства? Защо, кажи ми, затрихте Гаврил кмета?! Може и тежък характер да имаше, може и не винаги правилно да е постъпвал и да е обидил някой, но престъпник не беше. Защо го закарахте в Скравена и го затрихте заедно с Гого Търговчето и с чичо Асен? Истина ли е това, или не е! И тате – уж го оставихте на мира! Нали ония от града последния път ти бяха рекли да не агитираш повече тате?
- Стига, стига вече... – примирително рече Станчо, но виждах, че се насилва да остане спокоен и че лявото му око нервно потрепва. - Ще се разбере какво е станало, нека се успокоим... Ей сега ще се покажат останалите. Да се организираме и да се разпределим...
Не го слушах. След избухването ми нещо като че се отсече в мене... Завинаги!... Бях като дърво, ударено от мълния, с овъглена сърцевина и безсилно увиснали клони – все още зелени, но предчувстващи близкия си край... Скъса се нещо... и нямаше да се завърже...
С нови очи видях себе си, двамата младежи, колибата, синьото небе и назъбената планинска верига... Хем външно си бях същия, хем вече бях друг човек – умря нещо в мен, закрея, угасна предишния пламък в очите и най- вече в душата ми. Наивни ми се сториха историите, които четях в някаква самозабрава преди и мечтите ми за приключения, за далечни страни, морета и океани, вече ми изглеждаха измислени и нереални... Преди исках да срещна чичо ми и да му отмъстя за подлостта и предателството спрямо тате, но сега това желание се изпари, огънят на омразата угасна, защото си дадох сметка, че тате, който оцеля в балкана и на когото комунистите гледаха като на свой по време на партизанлъка, бе обречен да загине в мирно време единствено защото не се пречупи, не плю върху достойнството си и не пожела да се престори, че приема новите, уж хуманни и демократични преобразования в „името на човека”. Омразата и предателството на собствения му брат не можаха да го унищожат, но новите властници успяха. „Да се пържи чичо ми Насо в собствената си мерзост и Господ да му въздаде за делата му...” Странно ми беше, но изпитвах към него вече само презрение, още повече, че когато с баща ми се върнахме в селото, той, изглежда, гузен и уплашен, бе продал имоти и къща и се бе запилял дявол знае къде. Но тая нова „народна” власт, чиито безбройни лица на конкретни нейни представители, които познавах, се сливаха и размиваха, променяха се от едно в друго и все пак си оставаха еднакви, тая месомелачка - всесилна, безпощадна и ненаситна, която премачка, унищожи тате ей така, като дървеница, като ненужна вредна твар и срещу която бях безсилен, ме докарваше до пълно умопомрачение, до състояние на безумие и пораждаше мисли за самоубийство. Като на парад пред мен се заредиха лицата на младия партизански командир Страхил, на помощника му Ефтим, на политкомисаря Кондов, на непознатия оратор, възхваляващ народната победа на деветосептемврийския парад, на познатите Станчо и Иван, които и сега ме гледаха съчувствено, като болен. Никой от тях не се бе държал лошо с нас, не бе проявил враждебност, а пък те бяха за мен реалното въплъщение на новата власт. Осъзнаването, че няма как да върна тате, че не мога да обвиня нито един от тях, и най-малко Станчо и Иван, които заедно с мен бяха дошли да го търсят, ме поставяха в безизходица, в невъзможност да направя каквото и да било... Но, от друга страна, знаех, че Станчо и Иван, с които се познавах от дете и с които бях тичал на времето по реката, никога нямаше да повярват, че тези, по-високо от тях, идеолозите, за които човешкият живот не представляваше нищо, са поръчали нарочно на други, непознати, да ликвидират тате като народен враг. И че дори преките извършители (убеден бях, че не са от Явор) също са вярвали, че с убийството на този непознат за тях човек, Петър Николов, са извършили нещо добро, премахнали са „народен враг”... Като че убийството – под какъвто и благороден на думи предлог да бъде извършено, може да бъде нещо добро, може да бъде оправдано като деяние... Не изпитвах омраза към двамата младежи, но техния оптимизъм и светла вяра в идеите, които изповядваха, изведнъж ми се сториха наивни и смешни. В този час, там, на „Старото селище”, за сетен път осъзнах човешката си незначителност и обреченост, безсилието си да се преборя и да живея по начина, по който исках. Да постигна мечтите си... Какви мечти?!...
Следва...