автор: gringo

- Свършена е работата, Петре, няма време за мислене. То добре,че е лято, инак... Вземай малко дрехи, ямурлука, храна и бягай... А аз тихо да се измъквам, да не ме усетят гадовете. Ако оня звяр, Гаврил, разбере че аз съм ти казал, жив няма да се отърва. И един бой няма да издържа - стар съм вече, седемдесет и петте гоня… Ама си мисля, не се усети, че съм прочел доноса... Като се върна, само ми заръча да слухтя около нивата му, белким открия кой посяга на имота му... Като че ще обеднее с една торба картофи, стипцата му ниедна!.... .
- Ти, бай Добри - осмели се да се обади мама, - си разбрал сутринта, а Петър не са го търсили през деня...
- И слава Богу! Не е имал време кмета да го придвижи... А и нали войниците сутринта дойдоха – други ядове си имаше наш Гаврил, не му е било до писмото...
- А защо не го е дал на капитана – направо можеха жандармите да ме хванат по бели гащи днеска...
- Не знам, Петре, не знам – което не знам, не знам, но едно ти казвам – бягай! Никой не може да каже какви ги мисли Гаврил – може и той, усещайки, че и неговото кметуване е към края си, е решил човешки да постъпи и да не затрива съседа си, ама ти, Петре, не леж на тая кълка.
- Едно ми е ясно - изправи се тати до масата и затули с широкия си гръб и без това оскъдната светлина, идеща от малкото газениче, - ако ме дирят, утре ще е... Но мен няма да ме има.
И той се обърна към мама, изгледа я строго и рече:
- Ти не бой се! Ще се върна! Видиш, че краят иде и скоро войната ще свърши. Руснаците са в Германия и е въпрос на месец, ако не и на седмици, всичко да се свърши... Теб няма да посмеят да закачат.
- Ами Миленчо?! – проплака мама. - За него се страхувам, да не му направят нещо... Уж вече голям, ама дете си е още... Ако нещо рекат да го мъчат, та да каже за тебе... Дете е, Петре, дете е...
И мама ме придърпа към себе си и прегърна с двете си ръце, като да ме защити от надвисналата опасност. Баща ми свъси вежди, погледна към дяда Добри, после към мама и изведнъж отсече:
- Милен тръгва с мене! Че в гората е по-сигурно, а тук, в село, не се знае... Може и да погладуваме, ама ще оцелеем. Познавам аз гората, малко ли съм бродил из нея...
- Ти за храната не му бери грижата - обади се дядо Добри, - вземи сега, колкото да изкарате два дена, а на третия аз ще ви чакам по мръкнало горе на Самодивското изворче, знаеш го де е... Ще донеса нещо... Само се скрийте в шумака над него и като ме видите, изчакайте да чукна три пъти с камък и тогава се показвайте... Ако не чуете нищо, недейте се показва. Това значи, че нещо се е объркало и бягайте веднага далече.
- Добре. Сполай ти за добрината, бай Добри... Живота ни спасяваш!... Как ще ти се отблагодарим – не знам!...
- Ще ми се отблагодарите, като останете живи и здрави и се върнете при Ленчето. Кураж, булка! Всичко ще се оправи! – обърна се той към мама, като чу хлипането и, което тя не можа да сдържи повече.
Лицето на тате стана по-черно от градоносен облак, но нищо не рече. Какво му беше на душата, той си знаеше. Корав човек беше, балканджия, думата му беше дума и всички в село му имаха уважението. А които го нямаха, му имаха страха и гледаха да не му се пречкат много.
След кратко мълчание, през което, изглежда, бе взел решение, той се обърна към мама и започна да разпорежда с нетърпящ възражение глас:
- Ти, Елено - погледна строго към майка ми, но гласът му бе мек, - отиди и приготви дрехи за мен и за Милен. Да имаме един кат за смяна, ямурлука, опинците и ризи.Знаеш, там… каквото трябва. И храна. И Миленчо да се облече топло. Че в Балкана нощите са студени. А аз ще изпратя бай Добри –жив и здрав да е, и само с него ще държиш връзка. Но няма да го търсиш. Той е пъдар на селото, обикаля навсякъде и кога има да ти съобщи нещо, ще намери начин... А утре рано още – в кметството!
- Ама как така, защо! – опита се нещо да каже мама, но тате я прекъсна:
- Ти слушай ме само, и всичко ще е наред, Господ да ни пази! Ще отидеш и ще се разплачеш и ще речеш, че вечерта не съм се прибрал и че по някое време и Милен е отишъл да ме търси, но и той не се е върнал. Едва си дочакала да съмне и си дотичала за помощ при кмета. Ревни там, кажи ,че те е страх, че разбойниците по горите да не са ги пленили. И на това ще държиш само!
- Кой ще ми повярва бе, Петре?! Не е прост Гаврил, нали на брат ти доноса е чел, ще се досети, че някакси си разбрал и си хванал гората със сина си...
- Няма значение, че няма да ти повярват! Важното е ти да държиш на думите си и в никакъв случай да не казваш друго... Гаврил ще побеснее, ама като знае, че съм на свобода в гората и мога да го го изненадам някоя нощ, бая ще си помисли, преди да реши да ти стори нещо...
- И друго има - намеси се дядо Добри, - ако кмета рече да занесе доноса на брат ти Атанас в полицията, а пък послем се окаже че ти си духнал, може и него да заподозрат, че те е предупредил...
- Така е - потвърди тате, - макар че дори и да не иска, длъжен е да го прати в полицията. Инак пък брат ми ще го накисне и... пак лошо за него... Но... как да е – няма аз Гаврила да го мисля... Ние да гледаме нас си...
Тате пак погледна мама и даже и се усмихна:
-Ти само дръж пред всички на това, дето ти рекох, и всичко ще е както трябва. Айде, бай Добри, да те изпратя. И нито сме те виждали, нито сме те чували, нито си идвал у нас.
Щом излязоха, мама отново понечи да ме прегърне, но аз я отблъснах, защото вече се чувствах голям и се срамувах. Пък и щях с тате да ходя в Балкана – досущ като Чавдар войвода, за който знаехме от Ботевата поема „Хайдути”- бях я научил наизуст.
- Миленчо, сине, и да се пазиш, да слушаш баща си... Сине, сине-е-е!... Какво ни дойде до главата! Оня мръсник, оная змия, чичо ти Насо, на земя не се насити, дано се се със земя задави!
Омразата пресуши сълзите и и тя занарежда най-страшни клетви по негов адрес. Но счуха се стъпки откъм пруста и тя се затече в другата стая да приготвя дрехите. Вратата се отвори и тате влезе с нещо продълговато, увито в парцал. „Само е пушка!”- проблесна веднага в съзнанието ми и тихо се приближих.
- Това е! Манлихера! Бие точно на осемстотин метра, а на повече от километър убива. Няма да питаш отде я имам и да знаеш, че свърши с детинщините. С мен тръгваш - мъж си вече!. Където и да попаднем, каквото и да стане, ще слушаш само мен. Пък, ако е рекъл Господ, ще дойде време и ти да поемеш пътя си. Но засега, в това смутно време, трябва да си куражлия. От циврене файда няма. Майка ти е жена, не гледай нея, те, жените, са друго нещо. Ще пораснеш, може и да разбереш. Те, някои, никога не разбират... Но едно ще ти река – ние по гората и гладни можем да ходим, и жадни, и куршуми може да пищят около нас, но сто пъти ще сме по-добре от майка ти, която само ще ни мисли, сън няма да я лови и най-страшното ще преживее в душата си... Страшна, сине, е женската орис - да страда, да таи много в себе си и да трепери за любимите си хора...
Гледах аз баща ми, едър мъж със сурово лице, цял живот прекарал по полето със стоката – овчар беше, и се чудех дали през целия си съзнателен живот бях чувал толкоз слова на един път да изрече!... През цялото време, докато говореше, той гледаше карабината и нежно поглаждаше приклада и.
Не му беше лесно на тате, но той беше мъжът, всички него гледахме, на него се надявахме и нямаше той как да не оправдае доверието.

Следва...