автор: mamontovo_dyrvo

Отвисокото се виждаха само две ленти пресичащи насечения скалист пейзаж. Сребърна и черна. Река и път. Две агрегатни състояния, свързани до невъзможност. Не можещи да дишат едно без друго. Пътят, защото без реката, пробила коравите скали нямаше въобще да го има. Реката, защото щеше да остане завинаги невидима, ако липсваше пътят. Вода и суша, суша и вода
Точно по сушата в този момент, един червен „Вранглер” повтаряше неуморно множеството заврънкулки на пътя. Джипката ту се скриваше зад някой крак на каменен динозавър, ту се показваше, заобиколил огромния нокът на гигантски птеродактил, опитващ се да се приземи върху черната лента. Всеки можеше да тълкува както си иска причудливите форми на голите скали спускащи се стръмно от въздушните висини към реката. Нечовешки пейзаж.
- Какво дремеш, пич? Не се ли радваш, пусни радиото, да чуем някой триумфален марш – весело избоботи шофьорът и намести черния пищимал с бели черепи превързан на главата му.
- Ти си луд, за к’во за се радвам. Гле’й си кормилото, че не могат ни събраха кокаляците, ако се сурнем в тия джендеми.
- Как за к’во, как за к’во бе, та ние сме богати, богати сме! Иде ми да скачам, да скачам, да крещя! А ти хъркаш... Пълен идиот.
- Не скачай, а карай. Рибата в морето, ти тигана на огъня си турил вече.
- Море, ама до колене, пич. С ръчички ще хванем голямата риба. С ръчички. Тая книга нали е тук – тупна нещо турено в един от многото джобове на брезентовия му елек. Тууук е, даааа. Всичко пише вътре. Всичко отговаря на описаното. И картата е вътре. На кожа е рисувана, Стара кожа, с восък. Огънят е в нас, тиганът е в нас, картата е в нас. Пещерата е на един грездей място. Кога е пълнолунието? Утре вечер, нали? Само чакаме да светне златото в полунощна доба... влизаме, събираме, нарамваме и хопаааа. Милионери. Па може и милиардери...зависи как се спазарим по аукционите. Спи си ти, спи си.
- Дано са истински тефтерът и картата, че като знам колко кубици сме изкопали... без надница... хехехехе...
- Ти к’во бе, я не ми се гаври! Три бинки съм броил на оня, праисторическия дъртак. Две дамаджани ракия ми изпи докато чопна тая находка. По-близо не сме били никога.
- Да бе, ама вътре всичко е някак замъглено, неясно, невидимо...
- Трябва тълкуване, кратуноооо. То ако всичко ачик – ачик си го пишеше, отдавна златните камари да са нейде другаде, не при нас. Още като я видях разбрах, че сме попаднали на клондайкска жила. Дебела.
- Дано, че...
- Какво, че... Толкова отдавна копаем, какво, не сме ли откривали злато досега а.. Кажи бе!
Дребосъчестия замълча с крива усмивка на устата. „Злато... да бе... Един път две махмудийки открихме като люспи тънки. В един бедняшки гроб. Май не беше и много древен. Най-много на век и половина... В една твърда почва. Нечия септичната яма да бяхме изкопали, повече щяхме да вземем. Даже не ги продадохаме. Сега ни висят на вратовете. На златни синджири... а те що пари глътнахааа. За късмет да ни носели... По-добре да вра поглед по тротоарите, повече пари щях да намирам... Злато... Вятър... За две махмудии повече инертни материали от египетските роби бяха им минали през ръцете.
- Не ми се хили иронично, знам какви идиотизми ти се връткат из тиквата. На, спукай се от яд, но ни донесоха късмет. Има – няма, трийсетина часа до щастието. Да не ми беше брат, нямаше да се мотам по чукарите с теб... скапаняк.
- Полубрат, брато, полу... И тези пазачи ме притесняват... Какви са тези летящи пазванти... и бели лами, незнам си колкоглави, големи като планински върхове.
- Стига бе – запени се ербапа с черния парцал. Ти в кой век си, бе тиквеник. Лами и летящи войни... и да ги е имало, са измрели отдавна бе... плътта им даже не смърди вече... Лами като слонове... глупак.
- Дано си прав братле, аз ти вярвам, само ти казвам, притеснено ми е... някак си. Я да ударя една глътчица, че...
- Ще удариш, ама друг път... трябва ми трезвен помощник, ферщейн...само кафе. Това е... Може и вода...
Два вида мълчания се възцариха под черния гюрук. Радостно и скептично.
Известно време се чуваше само бученето на мощния мотор. Изведнъж, след поредната врътка покрай един мастодонтски крак, пред очите им се откри смайваща гледка. Бензиностанция. Бензиностанция сред скалната пустош. Кокетна, две колонки, за дизел и бензин и ограден от шарени китки малък паркинг. С кафене. Свиха веднага. От покрива им махаше приветливо едно голямо, балонено момче. Бялото рекламно човече на Мишелин. Или Мишлен, дявол знае как се произнася... Над един надпис: „Гумаджийница”. Какво правеха тия хора накрай света? Колко ли коли зареждаха на ден...
Спряха. Колонката за нафта беше първа. Красиво миньонче със син гащеризон се катапултира отнякъде. С една безкрайно красива усмивка.
- Добре дошли в нашия рай! С какво да сме полезни?
- Нафта... до горе, ангелче! – разпореди се исполинът. Такъв се оказа шофьорът, когато се смъкна от червеното возило – нещо за манджарене имате ли?
- Сандвичи – няколко вида зачурулика нафтената фея... топли... само да заредя.
Лицето на баш иманяра доби замечтан израз – „взимаме жълтото, грабвам хубавицата и в Лондон. В „Риц”. На копринените чаршафи ...”
- Жена на борда... лоша поличба... що спря бртленце...що спря – замърмори като врачка дребния – давай да изчезваме. Плащай и да бягаме..
- Тиквеник. Млъквай. Виж му невинните очи на гълъбчето бе... късметлийска поличба е това. Влизай да хапнем...
Докато влизаха в красивото кафененце, един алигатор паркира гъргорещо между цветята. Алигатор в смисъл на зелено – кафеникав джип. Със скъсан бризент. ГАЗ ли, УАЗ ли, руски некъв. От втората световна... В каросерията беше хвърлен бризент с неизяснен цвят. Изпод него стърчаха две дръжки. Май на лопати...
Чорнокърпеца погледна „дъртата кошница” презрително и нахълта в заведението. Кой караше крокодила той и брат му видяха след като поръчаха класическите сандвичи с шунка и кашкавал. Едни гигантски порязаници. Новодошлите бяха обикновени хорица. Единият, с камуфлажна униформа като на ловец, а другият, с дочена куртка, зелена и също в такъв цвят работни панталони. Но по избелели. В унисон с возилото си. Явно работници от горското... То къде ти гори из тоя камъняк, ама... знае ли човек... може и да са „камъняри” ухили се вътрешно големия.
- Две бири – изсъска „камуфлажа” – студени. Загорка, да! И по- бързичко...
Очите му зашариха проучвателно из помещението. Отвътре някъде изкочи един къдравеляк с мустаци.
- Носим ги веднага. Седнете, моля.
Двамата послушно седнаха. Камуфлажът с гръб към другата маса. Беше станал неспокоен.
- Това е братле – гъгнеше тихо барон Вранглер. Отиваме, виждаме къде е „Черепа”, набелязваме мястото за атака, слизаме до градчето, преспиваме и сабахлем при пещерата. Бивак и т.н. Анадъму?
Дребосъка допря предупредително пръст до устните си.
- Слушат ни – безвучно продума с поглед насочен към горските камъняри.
- Тия ли? Тия... на тия ще им спретнем такъв номер ако са от наш’те, чакай да ти кажа... – и зашепна нещо в ухото на брат си.
На другата маса седящия с гръб спря с поглед ставащия му приятел. Посочи с палец назад, а с другата ръка изобрази онзи знак, на говорещи хора. Другия кимна разбиращо и костеливия му здник тракна на стола. Бяха усетили конкуренция. При това враждебна.
След десет минути двата джипа тръгнаха. В различни посоки. Под погледа на махащия Мишелинчо.
На следващата нощ громното лунно кълбо се беше надвесило като коледна топка над земята. Двамата полубратя бяха вече на позиция.
- Добре, че вчера дойдохме да видим мястото – познатото боботене се чуваше около малкия огън накладен на едно що годе равно място.
- Верно братле... „Черепът” се оказа обърнат наопъки. С мозъка надолу, а-а да го подминем...
- Сега вярваш ли? А? Кажи бе...
- Абе май да... само ме е шубе малко... бах ти джендема... и сме сами..
- Сами ми... няма да делим с никой. А нали и пищаци имаме... Ти върза ли големия брезент за лебедката на джипарата?
- Всичко съм направил. Товарим златото и хелоу, Лондон!
- Дали да не ударим по едно, браток? – едрягата извади от джоба си плосък шишок – на, смукни. После и той удари една глътка гигантея. Приятни тръпки го полазиха...
Изведнъж входа на пещерата се озари от леко сияние.
- Виж братле! Виж! Свети! Златото... – изкрещя по-малкия брат.
- Свети...полунощ е! Ураааа! Богати сме брат! Много богати. Давай... По плана... Урааа!
След крепка прегръдка, малкият се обърна, провери окачването на брезента, наведе се, взе две кирки, подритна лопатите към брат си:
- Хайде, дано не е дълбоко... какво стоиш като истукан. Погледна нагоре и замръзна. От ужас...
Някаква огромна, бяла сянка се измъкваше от мястото на мозъка на черепа. Бавно и зловещо... Чу се пърхане на излитащи крила... хиляди...тих вой, сякаш от отвъдното... неистови писъци.
- Ламята!
- Летящите воини... да бягаме... помощ! Бягааай!
Сянката ставаше все по-голяма и по-голяма, и страховито пълзеше към иманярите. Които вече не бяха там... Шумът от сриващи се камъняци се смеси с ужасените крясъци на пишман богаташите. Въздухът замириса остро на страх и селски нужник...
- Пали! Бързо! Бързооо... давай бе изрод!
Чу се ръмженето на двигател, тракащото виене на лебедката, тътренето на празния златоносен бризент. Ярката светлина на фаровете се спря за миг на злокобната сянка. После угасна.Чуха се и два изстрела. Ехото ги повтори няколко пъти. Джипът явно успя да потегли. Търкане на метал в скала, свирене на гуми, ужасени викове... Кикотът на двуглавата ламя разпори ефира. Лунната топка се сви уплашено. После всичко утихна.
На сутринта патрулната полицейска кола се отзова бързо на телефонното обаждане.
- Какво липсва? Какви са щетите. Няма ли кой да пази тук? – ченгето нижеше безкрайните си въпроси с равнодушен глас.
- Няма го балона, рекламата на гумаджийницата, човечето на Мишелин... и голямата бутилка хелий, дето го пълним с нея. Чисто нова беше... – набързо изрецитира бензинджията, излязъл от гумаджийницата.
На стотина километра от двете местопроизшествия, едно смешно, бяло човече се ухили от небето на група възторжени момчета, които бързо забравиха, че утре е първият учебен ден и ваканцията свършва.