автор: zaichoka

- Идиот! Как можа да си тръгне и да ме зареже така! Нали ме обичаше?! Къде му е обичта, по-дяволите... Защо му повярвах като знам, че всички мъже обичат единствено с онова „сърце” в гащите си?! – не можеше да се примири Тя.
Беше обидена. Беше наранена. Беше ядосана. Буря от чувства, емоции и ярост бушуваше неспокойно в гърдите и.
Тогава реши, че въпреки че той изчезна така изведнъж. Въпреки, че срина живота и, ще му напише писмо и ще го даде на майка му, когато се върне в града:

Любов моя,
Не намерих сили да ти простя. Не мога да се примиря, че си тръгна и че никога повече няма да те видя. Ти беше човека, с който исках да сбъдваме мечтите си и с който да споделя живота си.
Когато четеш това писмо вече ще си далече от мен. Желанието ти за раздяла беше по-силно от моята любов към теб. Аз бях безсилна да те задържа.
Знам, че където и да си отишъл, след като си тръгна от мен си щастлив. Ще се чувствам по-добре, ако знам, че всичко с теб е наред, въпреки адската болка, която ми причини. Никога няма да ти простя, че ме изостави!
Прекалено много те обичам, че да те забравя и да изтрия спомените ни заедно. Те останаха единственото нещо, което събужда светлината в утрото ми и което носи спокойствие в нощите, когато си далеч и сърцето ми e студено.
Искам да забравя болката, а не мога. Съсипа мен и живота ми, хвърли мечтите ми през рамо, стъпка плановете ни за бъдещето и си замина, въпреки че те обичах повече от себе си.
Никога няма да ти простя, любими! Сбогом!

Няколко дни по-късно, когато се беше върнала в града телефона и позвъни. Беше майката на бившия и приятел. Замисли се дали да вдигне, но все пак реши, че възпитанието и го налага, а и трябва да и даде писмото.
С немощен глас жената и обясни, че е обещала на сина си да и даде нещо и на всяка цена трябва да го получи.
Тя отиде до тях. Видя некролога на вратата. Замръзна. Инстинктивно смачка писмото в ръката си. Не отмести поглед от надписа „тъжна вест”. Не отрони ни дума.
Майка му пъхна писмото в ръцете и, плачейки. Погали снимката на некролога и си влезе.
Тя притисна плика до гърдите си. Беше писмо, което не се сдържа и отвори. Започна да го чете още вървейки по улицата:

Любов моя,
Не намерих сили да ти кажа истината. Не можех да ти съобщя, че умирам. Ти си толкова млада, че нямах сили да ти го причиня. Знам, да и аз съм млад, но живота не уважава мечтите на хората и мачка любовта им.
Когато четеш това писмо, мен вече няма да ме има на този свят. Болестта беше по-силна. Лекарите бяха безсилни да ми помогнат.
Знам, че си отивам от един свят, в който не ме обичаш в последните ми дни, но сигурен съм, че ако знаеше щеше да си последното нещо, което виждат очите ми и последното нещо, което ще докосна, но мила моя, не можех да ти причиня тази болка. Прости ми, че не пожелах да умра в ръцете ти!
Прекалено много те обичах, че да допусна последния ни спомен заедно да е на смъртното ми легло. Предпочитам да си спомняш как се смеем заедно, как сладко ми казваше „идиот”, когато кажа някоя глупост. Искам да запомниш сутрините ни, когато слънцето за мен не блестеше в прозореца, а беше в прегръдките ми. Искам да запомниш вечерите, когато отпускаше глава на рамото ми и аз бях твоя свят – сигурен и безкраен. Искам да си спомняш, че щастието беше кръстено на нас и че света беше повече от красив.
Не искам да помниш болката от моето заминаване. Да, разруших крехкия ти свят, сринах душата и отрових сърцето ти, но не защото не те обичам, а защото те обичам повече от самия мен и не можех да те оставя да умираш всеки ден с мен и да живееш всяка минута като последна.
Прости ми, любима!

Тя беше паднала на пътя. Изтощена. Смазана. Докато четеше писмото бе завалял дъжд, който с кърпичка от капки бършеше сълзите от лицето и, а следите от водата оставаха...
След това писмо. След този дъжд. Тя заживя с вода в сърцето си!