автор: Macossa

Сърдечният ми мускул е във клетка,
давам си сметка, че страдам от тая болест редка,
приближавам се към нея и изричам мойта клетва,
едвам говоря, заеквам, дъхът й секвам,
сълзи потекват, мойта дума в душата й отеква,
на мене ми олеква, но съзнавам,
че признанието е безполезно, безответно, безефектно.
Тя нищо не отвръща, в традиция присъща,
но всеки корен на надежда в мене се прекършва.
Всяка секунда от тая бледоснежна тишина,
усещам как ме удря като чук,
но поемам дъх, стискам зъби и държа ръка на свит юмрук.
Значи, истината, че боли – боли,
но незнанието за желанието е тройно по-мъчително дори.
Главата ти гори, сякаш се сама възпламени,
заравяш я в спомени за отминалите дни,
безгрижните игри, останали сами, преплитали ръце, очи, съдби.
Искри хвърчат,
думи за това как никой и нищо на света не могат да ги спрат.