автор: Donsky

Годината е 1978 и влакът трака*. А защо трака? Няма ли си друга работа, ами се е разтракал, като не знам какво. А не, това беше друг виц...
Тъпи мисли в главата на бавно, но сигурно затъпяващ човек. В Бургас сигурно ще слеза пълен кретен. А като си помисля, че до вчера бях високо интелигентен инженер-фаянсаджия. Никога не съм си представял, че обитателите на едно купе, могат така силно да въздействат върху човешката психика. Защо не тръгнах сноши, дявол да го вземе!
Срещу мен е седнал чичко, преминал средната възраст. Добре оформената му коремна област е покрита с шарена риза и сако. Физиономия на селски хитрец. Ах, колко е дяволит! Вдясно седи уморена глава на семейство, притежател на две невръстни дечица и енергична жена. Жената седи срещу него, а децата във всеки момент са на различно място.
Води се приятна беседа на тема "Нашият квартал". Оказва се че селският хитрец е дългогодишен ОФ-деятел в кварталната организация на семейството:
- Абе, я се чудим отде са ми познати физиономиите ваште - периодът на проучване е минал и сега купето представлява малък, но сплотен от общите интереси, колектив. С изключение на мен. В момента се разисква вечния въпрос - какви простаци са всички останали съкварталци. Постепенно се убеждавам, че живота на моите събеседници е низ от адови мъки в компнията не крадци, прелюбодейци, убийци, при това, всичките - рецидивисти. Точно започвам да съжалявам невинните души, когато едното хлапе ме прегазва в пълен кариер. Докато се съвзема ми налита второто. Те дечицата си се гонят.
- По-леко, мами - майката се откъсва от разговора. Аз се опитвам да се усмихна разбиращо, но усещам, че не съм много убедителен, защото едно от хлапетата пътьом ме е настъпило по едно много чувствително място. Излизам в коридора да си поема въздух, заедно с една цигара. Коридора е празен, естествено. Хората си пушат по купетата, защото тук са места за пушачи. Само че моите хора не пушат, пък има и невръстни... Допушвам фаса и влизам в купето. Докато разчиствам краката на селския хитрец, той се опитва да ме включи в разговора:
- Ти закъде бе, момче? .
- За Бургас.
- Аа..., па, и я съм за там.
- Браво - казвам.
Настъпва тежка пауза. Хората започват да ме оглеждат стреснато и в очите им виждам отражението си, облечено в бял халат, с дълги ръкави, вързани на гърба. Нищо, поне си извоювах правото да не ме закачат повече. Отдавам се на мислите си. Морето ме очаква.Заедно с полякини, чехкини, богати англичанки и в краен случай българки. Опитвам се да се завия с мечтите си и да заспя. Всуе - възрастните опиянени от пълното си разбирателство по въпроса за простотията на другите, бълват един към друг маса житейски примери, като при това нивото на разговора в децибели непрекъснато се повишава. Хлапетата използуват намалението и съвсем му отпускат края. Излизам да подишам още една цигара. Хрумва ми идеята, че във влака може би има вагон-ресторант или бюфет, Междувремено сме спряли на някаква гара и се налага да плувам срешу поток от хора. Забелязвам пред мен две същества от женски пол. Едното младо и миловидно, другото младо.
- Тук само нас ни няма - констатира миловидното. Докато минавам покрай нея не пропускам да я осведомя:
- Е, разгеле, сега вече нищо не липсва.
В отговор срещам познатия вече стреснат поглед. Продължавам пътя си. Без особени перипетии достигам до спалния вагон, където един другар ме осведомява, че по-нататък път няма, или по-точно път има, но влак няма, така че сам да реша. Решавам да си купя два швепса от него, които струват по кон и вол всеки. Изпивам ги и поемам обратно. Моите хора са се поуспокоили и даже са загасили лампата. Сядам и започвам тиха борба за територия с краката на хитреца. Скоро приключвам триумфално,благодарение на по-доброто си въоръжение - обувки срещу сандали. Намествам се удобно и започвам де слушам как влака трака, трака, траака.... Бам тряс, смях, светлина. Отварям ляво око. Двама образи със зачервени от четене очи плетат езици на вратата:
- Мама му стара, само една бутилка, значи, пък ако имате две и нея ще купим.
Позната история. Жената се обажда:
- Нима тука пиене.
Поемам инициативата:
-През три вагона от тук се пие мастика. Ще познаете по миризмата.
Веселяците благодарят и тръгват да излизат. Добавям след тях :
- Ако я намерите , може да ме включите в комбината.
- Разбира се, разбира се - и изчезват.
Мастика наистина бях подушил, докато търсех бюфета, но съвсем не съм сигурен, че е точно на три вагона от тук. Нищо ако са мераклии, ще я намерят. Излизам да пуша. Забелязвам до вратата на съседното купе младото и миловидно същество. Около него се усуква някакъв тип. Хвърлям неотразим поглед, но мацето се прави на тапа. Паля си цигара и протягам ухо. Типът затрупва момичето с мощни по конструкция фрази, всяка от които би довела Пантелей Зарев до прединфарктно състояние. В едно такова свръхизречение, долавям въпроса, чийто отговор ме интересува. Изглежда, че и момичето слуша много внимателно, защото разбира какво го питат.
- За Мичурин пътувам - казва то.
Тази информация ме кара да загубя всякакъв интерес. Задълбочавам се в стълбовете прелитащи пред прозореца и допушвам бавно цигарата си. Преди да се прибера, отново се заслушвам. Тия вече си приказват най-малко от петнайсет минути, а типът още работи на "Вие". Дилетант!
Влизам в купето, устройвам се и започвам да дремя....

Навън е вече светло. Изваждам от врата си крака на едното от ненагледните, и се изправям със скърцане. Отсреща хитреца също се размърдва и аз с изненада установявам, че случайно съм стъпил върху левия му крак. Извинявам се културно и слизам от левия върху десния. Какво да се прави - калабалък. В коридора раздвижвам изтръпналите си крайници, доколкото позволява мястото. После правя нещо подобно на утринен тоалет в WC-то на вагона. Когато се връщам в купето заварвам паника . Влакът е спрял на някаква гара и милото семейство е решило, че това е Бургас . Хвърчат куфари, плющят шамари, пищят деца. Селският хитрец се е поддал на общия ентусиазъм и се мъчи да измъкне някакъв грамаден денк из под седалката. В купето е невъзможно да се влезе и аз оставам да се радвам отвънка. Влакът тръгва и паниката достига своята кулминация. Хитреца разбутва тълпата и се овесва на прозореца. След миг се обръща с усмивка на облекчение. Докато аз си правя място всред хаоса за да седна, той обяснява на компанията, че вече се е ориентирал и че до Бургас има още мноого време. Багажа се качва
по места. Когато след пет минути си взимам сакчето и се изнасям в коридора, ме изпращат съчувствени погледи.
- Тоя пък, къде тръгна. Още сме далече.
Влака спира на Бургас и зад гърба си оставям познатата вече паника.

От десет минути обикалям автобусната агенция срещу гарата със смътната надежда да открия най-сетне касата за Несебър. На мястото пристигнах с първите от тълпата и веднага се лепнах на гише номер едно, където ми казаха, че за Несебър шесто гише. До пето гише се ориентирах
прекрасно - следваха едно след друго вляво от първото. От критичното пето, обаче, гишетата започнаха да се държат странно. Първо изчезнаха и след като обиколих цялата сграда изведнъж се появи номер седем. Продължих нататък, зашото ми хрумна, че може би на бившето шесто гише да му е омръзнало да бъде все шесто и да се е разменило със седмо. Случват се такива работи. Уви, следващото беше осмо, после девето. Къде е шесто! Аз съм чувствителна натура и колкото повече търсех, толкова по-тъжно ми ставаше. Горкото шесто гише! Къде ли обикаля то самотно? Търси своите братя гишета и пита минувачите:
- Прощавайте, къде е пето гише? Да знаете къде е седмо гише? Аз трябва да съм между тях.
А минувачите свиват рамене и продължават, защото те са безралични към съдбата на гишетата. Алиенация в действие!
Сега цикъла затворен и аз съм отново пред първо гише. Вече нищо не мога да попитам, защото се е формирала опашка от войнствени кандидат-пътници, за които всеки човек извън опашката е потенциален враг. На следващото гише също опашка. До нея още една. Изобщо колкото гишета, толкова и опашки. Интересно, дали съществува варианта опашка без гише. Сигурно.
При тая мания на хората да се нареждат за щяло и нещяло. Как не - опашката е толкова полезна със специфичния си психичен климат. Тя създава условия за разряд на натрупана агресия. Там хората са най-искренни - казват честно мненията си един за друг, при това в очите. Опашките тренират изнежените в нашия век характери. От друга страна те имат и прекрасна социална функция. Хората изпадат в непосредствена комуникация, принудени от обстоятелства. А ако до теб в продължение на половин час стои и скучае непозната дама, ти трябва да си пълен дебил, ако края на този половин час тя си остане непозната. Или тя да е пълен киликандзер. Опашката поражда свои собствени типажи. Такъв например е "Хитрата Бабичка". Обикновено е пенсионерка в тази възраст, в която въпросът "Закъде бързаш?" започва да звучи неприлично. Тя се нарежда "хитро" не зад, а някъде до теб. Ако не реагираш, плавно преминава към следващия. И така до момента, в който на някой опашкар не му издържат нервите и изхвърли бабичката зад себе си. Поощрен от реакцията следващия продължава действието му и така по инерция бабичката се озовава на края на опашката. Обикновено в седящо положение. Всякакви опити да се нареди на законно полагащото и се място, вече са обречени на неуспех.
Даа, опашките. Красота! А, пък какво напрежение възниква непосредствено пред гишето: Ще свърши или няма да свърши стоката. Ще удари ли обедната почивка или няма да удари. Абе трилър от всякъде. Според мен, на човек му е необходима поне една опашка седмично, просто за поддържане на тонуса.
Виж, обратния вариант гише без опашка е абсурд. Това звучи почти неприлично. Несвойствено, недостъпно за нашия начин на мислене.
Изведнъж със изненада откривам пред себе си материално потвърждение на първата част от разсъжденията си: опашка без гише. Пред мен, от тази страна на сградата са както вече стана дума бяха пет гишета, а сега виждам шест опашки. Ликувайки вътрешно аз се отправям да изследвам този обществен феномен, чието съществуване така гениално съм предвидил. Уви в този случай светът се оказва далеч по-прост от представата ми за него. Опашката е наредена пред въпросното шесто гише, ловко укрито от моите сетива в една ниша. Доразвивам мислено идеята за ролята на опашките като пътеуказател в живота и се нареждам.

В автобуса ме обзема душевна борба: Да дупча или да не дупча. Решавам да дупча, защото не познавам навиците на местните контролни органи. Зъбците на компостьора разкъсват плътта на еднолевовото билетче. Преглъщам мъжествено и сядам. На втората спирка се качва контрола.
Пред мен са се ширнали баирите на Несебър. Слизам от автобуса и вдишвам с пълни гърди морския въздух, наситен с йодни пари и миризма на кебапчета. С бодра крачка се отправям към пощата, където Стоянчо* трябва да е оставил писмо до поискване за мен.

To be continued…

* А, стига бе! И тогава ли е имало влакове?!

*Стоян К. - също инженер-фаянсаджия готов на всичко, навит на всичко, любител на каубойските истории и джина (поради липса на по-евтино питие по баровете).