автор: traveller

Мъката

Тя те спохожда някъде из Карпатите, когато се спускаш по южните им склонове и ти се струва, че както се е засилила колата, след малко ще си стигнал Дунава и България.
Преди Румъния не могат да те спохождат мъки, защото караш по магистрали и мозъкът ти е зает с пътя, скоростта, профучаващите коли...
Всъщност румънската граница е онази ярко боядисана черта, която ти казва – влизаш при тези, които не желаят да се цивилизоват, не желаят да са част от съвременна Европа, влизаш при диваците от югоизтока, превърнали мързела си в религия, а мизерията си – във вина на някой друг. Тъжиш. Все пак те води мъката по Родината. Някаква такава, набивана в главата ти от малък – нали помните - „Земя, като една човешка длан...“ Но си е мъка.
Заобикаляш тайфи с цигани, небрежно крачещи по широк и немаркиран път. Плащаш безумни цени за чаша кафе във вмирисана селска бакалия. Натискаш педала и си казваш – още малко, няколко села, няколко часа, няколко завоя и ще стигна. Веднъж да се добера до границата...

Радостта

Някакво непознато градче те кандилка по тесни и разбити улички. Но надписите са на Български, о Боже, благодаря ти – прибрах се у дома! Дори не спираш за кафе, вода, сандвич – имаш из джобовете си евро, форинти, крони, леи, но не и левове. Майната му – колко път е, ей сега ще стигнем. Започваш да си спомняш. Да правиш разлика между това, от което идваш и това, което виждаш. Че може ли така? Път, маркиран, натъкмен, със знаци и маркировка, а край него бурени като покрай Амазонка. Пари нямало, казват... Сякаш парите ще окосят и подредят. А нямало работа из нашенско. Поне тъй разправят.
По някое време се ширват едни лозя, чак се опулваш. Една тревичка няма около пътя, редовете стъкмени като войници на парад, щъкат хора, трактори, пръскачки... Викаш си – ей на, осеферили са се нашенци, разбрали са, че лозето не ще молитва, а мотика. А то какво? Французин някакъв дошъл, купил земя, насадили лози... Французка работа, един вид. Той щото има много пари, ще рече редовият българин и ще се обърне да попръдне на миндеря. Тъй де, те тия лози с франкове и евра се гледат, не с мотики и пръскачки. Ама нали щях да се радвам и аз... Е, зарадвах се на френското лозе. И на нашето, когато след няколко часа завършихме двудневното пътуване Прага – Свищов.

Домът

Няма значение, че България е православна страна – католическият дом трябва да е подреден, изчистен, преметен, китките трябва да са нацъфтели, кокошките – щастливи, стаите – проветрени и леглата – застлани и изпънати като в казарма. Изобилието трябва да идва от труда ти, щастието – от добре свършената работа, удовлетворението – от залеза и свирещите щурци. Бог влиза само там, където го поканят. Само това е. Наречете го философия, наречете го религия, фанатизъм ако щете го наречете – за мен е дом.
Всъщност, дом е всяко място, на което можеш да поканиш Бог на гости. И не мислете за Него като за онова, което пише в Библията! Личи си, че са я писали хора, които и хабер си нямат от божия промисъл за света. Но да не сквернословя по адрес на църквите. Те са си изиграли ролята, поне в католическия свят. За православния може да се подсетите от случващото се в Гърция, Русия и България.

Безвремието

Безвремието е тишина, която се просмуква в теб. Почти толкова вълшебна, колкото е сухата земя, от която вадиш оранжев, налят със сокове морков. Потъването в такава тишина е всъщност краткият шанс да потънеш в цялата музика, която си побрал в себе си. Можеш да изслушаш Бах, Моцарт и Чайковски наведнъж. Да ги смесиш, да си спомниш колко ги обичаш и да заспиш от цвърченето ня няколко пренебрегнали ги щурци. Моля ви, налейте си по чаша тишина! И ако ви остане нещо в бутилката, налейте и на мен.Предварително благодаря. За безвремието.

Изобилието

Домати и люти чушлета. И сирене – домашно. Овче кисело мляко. Надвиснало над главата ми грозде. Праскови. Слънце. Някакъв мержелеещ се пред погледа ми баир, горящи дърва, тиган, в който пържа всички възможни тиквички от градината. Студена диня, разрязана под слънцето и пръскащите й сок резени. Сладкият сок, който потича в гърлото ми, когато я отхапя. Лепкавите ми пръсти след това. Един от моментите, когато си давам сметка, че дългогодишните ми усилия да бъда някой и да имам много пари се разбиват на ситни динени семки, които после събирам с метлата. Всъщност, за тази философия още не сте готови.

Обратният път

Уплаших се. Когато излязох от Румъния и натиснах педала по унгарските магистрали, бях доволен. Уплаших се, когато излязох от Словакия и ми се насълзиха очите от радост, че се ПРИБИРАМ У ДОМА. Преди време, това се случваше по обратния път – когато се прибирах в България.