автор: question_of_my_mind

Ей тоя, гледам го в движение
как сваля ми звезди на чаша вино
познавам всички слабости човешки
а той разправя ми за тайнство, и за чувства,
за всякакви такива скрити жестове
с които бил светът привързан към мечтите
но питам се къде ще бъде утре същия,
когато поутихне музиката и изтрия грима.
И сякаш думите му стигат като приглушено ехо,
наливам още малко за да се усмихна,
и просто гледам а не виждам нищо,
дори и думите му вече ще преглътна,
и после ще му кажа колко облаци
изсипали са дъждове по булевардите,
и ще играя тази роля на отчаяна,
но някак всичко си стои и без началото.
Той не разбира, аз не вярвам в думи
те толкова камари помнят прага ми
по лесно е да остане във мълчание
и да престане да си мисли, за желания.
Така е може би сърцето ми обречено,
но как не мога да търпя полу-докосване,
оставям го да си говори и си тръгвам,
че утре рано пак ще бъде същото.