автор: riiva

Кин беше виновен, да, но това съвсем не беше най-лошото нещо. Когато всички в племето казаха, че той е виновен, а вината му е голяма като слънцето, черна като урагана и вечна като скалите под краката им, той се натъжи и макар тъгата му също да беше голяма, то пак не беше най-лошото. По-лошо беше да му бъдат признателни, защото гладът им вървеше с гнева, а стореното от него беше забранено.
Много дни и нощи се съвещаваха старците, затворени в топлата дупка, какво да правят с него и със вината му и другите от племето чакаха, защото той беше предател, а за предателите имаше само един път. Но беше сезонът на лунния вятър, нощите зъзнеха студени и ветровити и дните им носеха мирис на северна пяна, а те бяха гладни и той им донесе храна. Но всички знаеха, че Кин беше виновен, а самият Кин те не биваше нищо да питат, защото той беше войн и мълчеше.

Измина много време, а старците не излизаха и решение нямаше, нямаше и защо да излизат - племето беше спасено и те имаха много храна, само дългът им към Кин беше преголям, защото той беше и техен спасител. И Кин зачака да изядат храната му и да забравят, че трябва да са му благодарни. Много дълго седя той на ръба на скалата, самотен и тъжен, понеже слънцето топеше очите му, а птиците вечеряха с плътта му. Докато мина толкова време, че крилата му залиняха, гърбът му се счупи от тежестта им и перата се разпиляха по вятъра като мръсни черни облаци. Но той мълчеше, защото беше войн, и така беше правилно. И всички мъже и жени страняха от него, макар че не бяха жестоки и искрено тъжаха за нещастието му. Гледаше ги как идват до ръба на скалата и на висок глас, за да ги чуе той, обсъждат колко е силен и смел Кин, колко храбър войн е и колко достойно е държанието му, но все пак не му даваха от открадната храна, защото той беше предател и ги бе разкрил пред човеците, а това беше неправилно. И само нощем, сгушени в дупките и с натежали от угощението стомаси, хората в племето се отдаваха на мъката и молеха безразличните богове да го пощадят, защото те бяха загубили твърде много мъже.

И ето, дойде ден, когато лунният вятър спря и вече не носеше северни облаци, а старците излязоха от дупката и казаха всички да се сберат, защото най-сетне бяха взели решение. Казаха на Кин ‘Eла!’но той не можеше да ходи, защото беше изпосталял и немощен. Донесоха го. Казаха на Кин ‘Крилата ти – дай ни ги! На хората не трябват крила. Върви при хората’ и Кин се съгласи. Той нямаше вече крила, те бяха отлетели с лунния вятър. Отрязаха ги. Казаха на Кин ‘Не се бой’ но Кин не се боеше, защото нямаше вече огън в него и сърцето му беше сухо. А после Ейпе стана и каза, че Кин е велик войн и душата му ще се превърне на птица, и всички знаеха тази приказка, но слушаха, защото Ейпе беше добър разказвач, а когато завърши жените заплакаха, а мъжете стояха безмълвни. Само Кин не заплака, кръвта му шуртеше от отрязаните крила, а ръба на скалата беше червен и тя беше преяла със стотици други смърти. Те чакаха, бяха дошли за да видят смъртта му и той не биваше да ги кара да чакат, защото отдавна знаеше, че ще умре, но ги видя тъй черни и жадни за чудото, че се почувства свободен, а небето под него зовеше и тяхната жертвена обич не можеше повече да го удържи. Кин пристъпи и литна - надолу, към омразните им човеци, но вече нямаше значение, защото и той беше станал човек и нищо вече не го свързваше с крилатите твари.

Дълго кръжиха мъжете и жените от племето из опустялото небе – докато се умориха крилата им – и само най-смелите отидоха тъй надалеч, че да изгубят скалата от поглед. И когато най-сетне трябваше да се върнат, те бяха мълчаливи и опечалени, защото боговете не го бяха превърнали в птица, а жените и децата заплакаха, защото дълбоко в сърцата си те бяха разбрали. Но точно, когато бяха най-тъжни, Айша намери перото и старците казаха, че това перо е от птицата Ава и те не бива да страдат, защото душата на Кин е в птицата Ава.

Така казаха старците и се прибраха. А утре старият Ейпе щеше да издяла птицата Ава с лицето на Кин и да я сложи под Скалата на птиците. Това беше тежко задължение, защото той беше най-старият, но по-тежко беше да знае истината, защото щеше да живее дълго. И много пъти още щеше да погребва птици с лика на прокудените, които отдавна бяха мъртви, а кръвта им тореше земята на човеците. Да, старият Ейпе беше виновен, защото пазеше тайна, голяма като слънцето, черна като урагана и вечна като скалите под краката му, но той беше живял много и отдавна беше свикнал с вината и когато отново дойдеше сезона на лунния вятър, друг войн щеше да литне и да предаде крилатите на безверниците човеци, а после Ейпе щеше да издяла душата му в птицата Ава и да я сложи под Скалата на птиците.