автор: agripina

Събуди се пак от онзи кошмар, в ръцете му пак е раненият му приятел - капитан Радев, а той гледа бледото му лице и стиснал устни се пита,ще оживее ли.
Огледа се, чиста хотелска стая и тя спяща до него. Да, снощи дойде в стаята й да я вземе за вечеря и не излязоха. Внимателно стана от леглото за да не я събуди, погледна през прозореца, да, град - история, град пълен с тайни и романтика, така каза тя вчера. Дойдоха и се настаниха в различни стаи, не искаше да се притесняват, беше си представял тази нощ с шампанско, изискани мезета, но вечерта се получи чудесна и само с минерална вода, това му напомни, че от вчера сутрин, след агнешката чорба в крайпътно заведение, не беше ял нищо. Снощи дойде за да я извика да вечерят и да се разходят, но тя плачеше, влезе и разговорите преминаха в упреци, признания, а признанията в целувки, беше чудесно. Реши да слезе за кафе, не, не искаше да я остави да се събуди в тази бездушна, стерилно чиста стая, отиде до леглото и коленичи до нея, спеше спокойно, като човек загубил или спечелил всичко, никой не може да знае кое е за добро и кое не.Той се чувстваше . уморен, гладен, щастлив.
Отдавна искаше да покани Ани да отидат някъде заедно, знаеше, че живее сама със сина си, харесваше я. Капитан Велчев беше разведен от 3 години, като се върна от мисия намери бележка от съпругата си доктор Лесинска „ Когато те чакам, не съм щастлива", да красивата лекарка го напусна без много обяснения, макар че бе сменила с него 5 гарнизона, нямаха деца, тя му казваше, докато не се установят някъде, няма да роди. Нямаше скандали в дома му, всички мислеха, че е щастлив, само майка му знаеше, че спокойната му и красива съпруга, не го разбира, да доктор Деспина Лесинска не разбираше как може да се живее с идеали, явно с пластичен хирург е по – добре, дано е щастлива. Ани беше друга – учителка по литература, скромна, учтива, чаровна.
Тя и синът и дойдоха да живеят в техния блок, преди две години в апартамента на полковник Христов, под наем. Никой не знаеше нищо за нея, момчето и беше високо, тихо, посещаваха ги нейни приятелки, момчето излизаше с приятели, но общо взето живееха съвсем тихо и скромно. Наскоро той помогна на сина й да внесат дървата в мазето, тя слезе и го покани на вечеря. Прекараха чудесно, тя беше гостоприемна, мила, да не говорим за това, че яденото беше толкова вкусно, че той си поиска допълнително. После започнаха да пият кафе в кварталното кафе, макар че погледите от съседните балкони доста го изнервяха. Даже съпругата на полковник Станев докато си взимаше зеле от мазето му подметна злобно: Митко, ми тя Ани си търси мъж, ти нали си разведен. Злобари без личен живот, казваше Ани, да, така е, нека си говорят, но от както общуваше с нея се чувстваше добре, след като Деси го напусна, той не знаеше какво да прави със живота си, освен на неделни обеди у майка си, у сестра си и на работа, не ходеше никъде другаде. Прибираше се в опустелия си дом, който Деси поддържаше – подреден и изряден, той също, беше свикнал на ред.
Налагаше му се да дойде във Велико Търново на среща с випуска и попита Ани, дали ще го придружи, тя го погледна в очите и каза – да, искам, не съм напускала града от половин година, а и обожавам Търново.
Беше вълнуващо и пътуването, тя беше емоционална, радваше на всяка дреболия, не външността, друго го плени,обръщаше му внимание, за първи път, той се чувстваше в центъра на света. А след тази нощ, той вече беше сигурен, че има до себе си приятел – жена даряваща ласки, разбираща го, смееха се на какво ли не, разказваше и какво ли не.
Не искаше и да знае какво ще бъде утре, дали ще живеят заедно или не, не я попита, дали са верни подмятанията на съседките, че има връзка с някой, заради който се е разделила със съпруга си. Важното беше отношението към него, а това беше всичко – внимание, целувки, обич, това май хората наричат щастие, да бързаш да се прибереш от работа, защото знаеш, че някой те чака, ще ти се усмихне на площадката и ще каже: Как си, ела да вечеряме, ако не си много изморен или ей сега ще направя по едно кафе, ела да пием – да, щастието е в простите неща, може би!