автор: rumpel

Роснáла роса-росица
над сборище самодивско.
И хубав като сълзица
млад росен се е разлистил.

Захванали се за пояс,
момите се разиграли.
А росенът сред покоя
цветче-свещица запали.

Там, заедно със луната
засветили цветовете.
Разтърсила се земята,
припявали ветровете.

Сребристи пафти звънели,
момите глас извисили.
Свалили ризи дантели
и останáли без сили.

Над кладенец-огледало
една се бързо навежда.
Тя мóминското си тяло
в смълчана вода оглежда.

Цветеца росен обрала
в косата си го затекла.
На млад юнак се отдала
и в обич му се зарекла.

От кладенеца водата
подавала и мълвила.
Очи му тъмни момата
от зло и ýроки мила.

Аз приказката красива
тъй скоро ще я привърша,
че тази бях самодива,
но любовта ми се скърши.

Както ме люби юнакът,
отнейде вятър повея.
Излязъл бе изпод мрака
на Долната Земя змея.

Момичето му открадна,
юнака умен зачерни.
Залутало се бе пладне
и падна нощта неверна…