автор: nickyqouo

Стрелката на индикатора навлизаше в червения сектор. Гаспаро Чайна се задушаваше. Кислородът в скафандъра му бе почти изчерпан. Вдишваше все повече въглероден двуокис и дишането му бе бързо и учестено. Шлемът му бе зацапан отвън и замъглен отвътре.
Стрелката на индикатора навлизаше в червения сектор. Гаспаро Чайна се задушаваше. Кислородът в скафандъра му бе почти изчерпан. Вдишваше все повече въглероден двуокис и дишането му бе бързо и учестено. Шлемът му бе зацапан отвън и замъглен отвътре. Крачките му бяха неуверени и мускулите не го държаха, въпреки слабата гравитация - под петдесет процента от земната. Подскоците му сред прашната камениста пустош бяха неумели и постоянно губеше посоката. Радиопредавателят му бе повреден, резервното радио бе останало в раницата, която изпусна в пропастта много километри назад. Пропастта, отвъд която на много дни път се намираха, смазани и изтърбушени, останките от авариралия изследователски планетолет. Успя да изпрати сигнал за помощ преди да се разбие, но най-близкият кораб бе в системата "Лай"567 и едва ли би успял да пристигне преди да са изминали шест месеца, и то при идеални условия, първото от които бе: "Струва ли си усилията, средствата, времето и загубите, които щеше да претърпи корпорация "Ново Бъдеще", за да се отправи някой на експедиция за спасяването на задника на Гаспаро Чайна?!". Навярно отговорът би бил "Не"! Предвид което, както са казвали в миналото: "Делото по спасяването на давещите се е в ръцете на самите давещи се!". Бе издържал шест земни денонощия в смазаните останки, но там нямаше шансове за оцеляване! Отговор на сигнала за помощ не получи! Или не бе успял да го прихване с резервното радио! Все едно, трябваше да се справи сам. Точка!
Бе вървял неотклонно към координатите на стара изоставена тераформаторска станция. Осемдесет и един дни! Влачеше след себе си силова шейна с припаси, които успя да спаси от разбития кораб - храна и водни запаси, кислородни бутилки, много кислородни бутилки, но постепенно шейната олекваше, докато преди три дни не я изостави почти празна на ръба на една пропаст в началото на силно пресечен район с дълбоки пропасти и стръмни скалисти склонове. Не можеше да я пренесе през този терен. Разломът се простираше до хоризонта и в двете посоки. Пропасти и назъбени скали, но той държеше посоката! Походът често изглеждаше безнадежден. Бе преодолял толкова много препятствия, а сега когато кислородът му бе на изчерпване бе забелязал светлинния маяк! Надеждата бе избухнала отново в изтощеното му сърце. Бе се замислил за кратко, как е пропуснал в базата данни информацията за съществуването на този маяк, но не размишлява дълго над това, решително се концентрира върху движението си напред. Гаспаро Чайна беше съвсем сам.
Пред замъгления му поглед от време на време се мержелееше нисък хълм с проблясващ над него светлинен маяк. Стрелката на индикатора за наличното количество кислород неотклонно навлизаше в червения сектор.
Гаспаро Чайна се препъна в купчина камънаци на повърхността след поредния си крив и неуверен отскок. Запремята се по остри камънаци и прашни оврази. Загуби от поглед светлинния маяк на базата. Взираше се през напуканото стъкло на шлема си, нагоре, нагоре към огромния диск на газовия гигант надвиснал над Бурия, спътника с размерите на планета, където Гаспаро Чайна бе пристигнал с мисия. Свят изоставен от корпорация "Годс рейс", след неуспешни опити за тераформиране и усвояване. Раздърпани, парцаливи облаци прелитаха високо в разредената и мразовита атмосфера. Задушаваше се под прозрачните небеса облян от неземната светлина на газовия гигант! В очите му се стече солена пот и го накара да запримимигва бързо, но паренето вместо да се облекчи, точно обратното, се засили. Идиотщина! Гаспаро Чайна се ухили с озъбена гримаса към небесата. На някакви си километри от светлинния маяк, от спасителната база! Колкото и да е мизерна и малка, там бе ключа за оцеляването му - кислородни припаси, капсули с втечнени храни, вода, медикаменти и радиопредавател, а той лежи полуприпаднал сред прахоляка и не може да извърви последните метри!
Пред очите му преминават странни картини - какви ли не, но не си спомня за хора, а много иска да си спомни! Хубави, добри неща и прекрасни спомени, които да стимулират едно последно усилие, но болката в умореното му тяло се усилва. Предприема последно нечовешко усилие за да се изправи, а клепачите му тежат сякаш притиснати от милион хибридни влекача и се унася.
Опитва се да пристъпи напред. Говори сам на себе си. "Ето изправям се и вървя, още крачка напред и после още една. Проблясва идея! Ще отскоча високо и ще включвам ръчната горелка вградена в десния ръкав на скафандъра на импулси, за да прелитам на по-дълги разстояния. Напипвам превключвателя, ето това е то. Горелката работи. Взирам се в петдесет сантиметровия пламък. Маякът и базата не са далеч, не може да са чак толкова далече. Продължавам, продължавам напред. Отскок, импулс, докосване на повърхността. Отскок, импулс, докосване на повъхността. Уморен съм, очите ми се затварят, трябва да спра за миг, само за няколко секунди да полегна и да си почина, да си почина......".
Стрелката на индикатора е дълбоко в червения сектор.

Сред острия камънак и ситен прахоляк под студените небеса на Бурия в системата на звезда от клас "Г" с номер Ел18.5ЕНДО20-15, се търкаляше разкъсан и потрошен скафандър. Час по час останките от механизмите на дясната ръка на костюма се свиваха под ъгъл от деветдесет градуса и газова горелка черпеща суровина от атмосферата, изригваше неконтролируема струя от пламък и отхвърляше останките нанякъде с трополене и продължително търкаляне сред пустошта. Понякога изглеждаше сякаш ръката помахва на някого на един нисък хълм, който не изглеждаше никак далеч. Но на този хълм нямаше никого! На склоновете на хълма и на върха му имаше сектори покрити с лед. Те проблясват, когато лъчите на звездата открият пролука сред летящите високо облаци и ги огреят, а това ставаше често.