автор: veronikas

Колко е всичкото?
Много ли? Малко ли?
Колкото снощно „Обичам те!”?
Снощи се взирах
до късно в ръката си
и до сутринта прогнозирах.
Как ще си имат деца децата ми.
Как ще пораснат големи.
Как ще издялкам сама в сърцето си,
сърца за следващи рани.
Само да имам дни пред себе си.
Само да мога още:
небе да люлея в очите си
и денят да приспивам нощем.
Само да имам
време за губене,
дълго ще слушвам рапаните.
Нищо, че нямам
бряг за себе си,
нека си имам пяна.
Нека солта,
непремерено люта,
непременно я има.
Нека се будя,
прокълната, или орисана,
но все така влюбена...