- Брях, мамка му! Такваз дивотия и то баш в наше село! Що му не таковам...
С тези и още други думи, които няма да напиша, че да не станем за резил пред света, бай Христо изрази смайването си и категоричното си несъгласие с намесата на вселенските сили в живота на Мамин дол.
Застанал на едно утъпкано място в края на селото, току до пътя, с ръце на кръста и килнат на тила каскет, оглежда се наоколо и попържа неспирно. В краката му се търкаля празна десетлитрова туба, която е изпуснал в изумлението си – защото тая сутрин бай Христо е дошъл на сладкия кладенец да си налее вода, както редовно правят много маминдолци, не само той. Дошъл, ама кладенецът го няма. Няма го и туй то! Вчера си беше на място, и оня ден и...абе там си беше пусти кладенец, а сега го няма.
Има си бай Христо вода у дома, имат си и другите, ама водата от тоя кладенец е нещо бамбашка – студена, сладка, че и лековита. Туй, дето е лековита водата, е малко шменти капели и само няколко баби го вярват, но какво пък – нали тук-там по света има такива извори и кладенци, що и в Мамин дол да няма.
Никой не помни кой и кога е изкопал кладенеца – то не е, да речеш, на Добри Желязков фабриката в Сливен, та да се помни, ами си е един прост кладенец. Не помнят маминдолци, ама и не го оставят да се порути и да се затлачи, а все се намира някой мераклия да потегне зидарията или да смени въжето на кофата. А преди няколко години Жеката, кръчмарят, брои сто лева на Муси и още един от циганската махала, та да турят едно такова - като покривче отгоре, че да не се замърсява водата, пък и по-красиво някак си. Муси е майстор и изпипа работата, ама на другата пролет удари гръм и изгори покривчето. Жеката не току тъй се бръкна за тия сто лева – като разрежда ракията с чешмяна вода народът писка, а като я разреди с вода от кладенеца, траят си, щото водата е мека и сладка.
И тъй, оная сутрин виковете на бай Христо подплашиха кокошките на цяло село, а хората забързаха нататък, чудейки се какво става.
Пръв дотърча Дяката, на дядо Руси внукът, дето по едно време ходи чак в София, уж да се учи за студент. Нали е пъргавеляк Дяката, не се беше и запъхтял като стигна до мястото, където имаше вече не кладенец, а само една празна туба и псуващият бай Христо:
- Какво става бе, дядка, какво си се разкрещял така?
Бай Христо го изгледа с облещени очи, перна му един зад врата и пак се развика:
- Не виждаш ли бе, Дяка, не виждаш ли?!
- Ми не виждам, какво толкова да видя?
- Не виждаш, сине майчин, не виждаш, щото го няма! Изчезна! Откраднаха го, тяхната мамица!
Понасъбраха се хора, озъртаха се и възбудено обсъждаха изчезването на кладенеца. Даже Муси и племеникът му Асенчо бяха тук, заедно с едно малко цигане, което се криеше зад Муси, уплашено от тая дандания.
- Въх! – Рече Муси – Бе да не го е треснал гръм бе? Щото нали оная година покривчето...
- И да го тресне, пак няма да изчезне – отвърна Дяката, после се поогледа и като видя че има бая публика, продължи – Случват се тези неща. Водоносният пласт сигурно лежи над някоя каверна и при най-малкото земетресение...
Маминдолци го гледаха, сякаш беше паднал от небето. После Стойковица, дето беше най-окомуш измежду жените, спокойно и някак благо се обърна към Дяката:
- Недей, Дяка, недей сега – знаем те, че си учено момче, ама недей. Не водата, а кладенецът го няма – дупката я няма, чедо, и камъните, че чак и кофата я няма.
- А тъй! – Развикаха се останалите – Няма го!
- И какви кравеферми, какви пластове сънуваш, а? – Ядосано се провикна някой от задните редове.
- Не са кравеферми, а са... – започна Дяката, но се отказа. Все едно, каквото и да кажеше, никой не му вярваше, че е завършил първи курс в Лесотехническия.
Селяните обикаляха мястото, където до вчера зяпаше дупката на кладенеца, говореха, ръкомахаха, един даже лопата донесе – опитаха се да копнат, ама земята спечена на камък и нищо не стана. По едно време по пътя запърпори мотопед и ей ти го поп Васил от Бяла Борика – нали беше петък, а той всеки петък идваше в Мамин дол, че ние поп си нямаме – селото е малко, пък и църквицата ни една такава – никаква. Слезе попът от моторчето, разбута тълпата и право при бай Христо отиде, сякаш знаеше кой може да го информира, дето се вика, от първа ръка. Като чу какво е станало, прекръсти се и се замисли. После вдигна ръка да усмири хората и каза:
- Сега, няма какво да се вайкате. Станалото – станало. Или е кражба, или е божи промисъл. Аз днес отивам в Сливен и ще опитам да се видя с дядо владика – ще му разкажа кое какво и там ще видим. А вие нали имахте един полицай от Мамин дол, дето служи в Кутра? Е, намерете го, разкажете му и той ще уведоми когото трябва, та да започне разследване. И стига се вдигали врява тук, ами се прибирайте да си гледате работата.
- Брей, нали поп – сече му пипето! – Говореха си маминдолци и лека полека се разотиваха, доволни, че им се е паднал такъв умен свещеник.
Динко Зарзалов се запъти право към магазина, откъдето Кинчето магазинерката звънна в Кутра, свърза се със сержант Лулчев и накратко му обясни какво е станало. Лука Лулчев беше човек на закона и като такъв не приемаше на вяра такива шантави истории, но нали беше родом от Мамин дол, притвори онова око, дето гледаше към устава и се метна на Ладата. След около час той вече седеше в кръчмата и чакаше. Чакаше Лулчев две неща – съселяните му да се успокоят и да млъкнат и Жеката да иде в задната стаичка, където да наточи от онова, хубавото вино, пазено само за такива изтъкнати личности. Виното дойде, заедно с една чинийка тънко нарязан солен бут. Сержантът отпи, лапна резенче бут и като обходи с поглед наобиколилите го мъже, спокойно каза:
- Докладвайте. И без разни там тинтири-минтири, а по същество.
Честта да докладва за произшествието се падна, разбира се, на бай Христо. Той се поокашля, махна с ръка на Жеката да му налее и започна:
- Глей сега, Лука, ставам аз, значи, сабале да му го таковам в магарето, дето ме събуди...
- Казах – без финтифлюшки! – Благо, но твърдо го прекъсна Лулчев.
- Добре де, да му го натаковам – съгласи се бай Христо – Ми с две думи, Лука, изчезна ни благия кладенец, да го таковам в кладенеца. Аз като...
- В смисъл, няма кладенец там, където преди е имало? – Пак го прекъсна сержантът.
- Анджак! Няма го бе, изчезнал и туй то!
- Така. А появил ли се е кладенец на място, на което до сега не е имало такъв?
Селяните се спогледаха. Не им беше минало през ум да търсят кладенеца на друго място и сега се чувстваха засрамени от недосетливостта си.
- В нашата махала го няма! – Побърза да каже Муси, щото знаеше от опит, че понякога разни изчезнали неща съвсем случайно биваха намирани именно в циганската махала.
Останалите го сръчкаха да мълчи, а сержант Лулчев, допивайки чашата си, продължи:
- Необходимо е да се провери веднага – не мога да докладвам на началството за изчезнал кладенец, без да съм сигурен, че не е просто преместен. За целта...
- Лука, недей така бе – прекъсна го Динко Зарзалов – как се мести кладенец, а?
Лулчев игнорира това грубо вмешателство в следствената процедура и продължи:
- За целта, казвам, Жеката да доведе ловното си куче, да се сформират три групи по трима души, които да претърсят селото.
Настъпи оживление – всички знаеха що за ловно куче е това на Жеката.
- Бе то туй псе задника си не може да намери да го оближе, та кладенеца ли – изрази общото мнение Динко.
Но следствието си е следствие, думата на сержанта беше дума на закона и след малко Жеката доведе кучето, което се свиваше зад него и с подозрение оглеждаше тези мъже, които мислеха такива лоши неща за него. Понеже бяха доста народ, сформираха се не три, а шест групи, като Муси и Асенчо останаха сами – тъй да се каже, седмата група, която обеща да претърси махалата. Лулчев определи коя група къде ще търси, като самият той се включи в групата с кучето, в която освен него и Жеката, влизаха бай Христо и Дяката, на дядо Руси. Сержантът строго погледна Дяката и го предупреди:
- И никакви там институтски локуми, ясно?
И тъй, в ранния следобяд издирването на изчезналия кладенец започна. Групите се разделиха и скоро се изгубиха едни други от поглед.
По пътя хората се отбиваха по къщята си да вземат нещо за из път – кой парче наденица, кой шишенце с нещо – зер търсене е това, не е майтап работа.
Групата на Лулчев и кучето се отправи на югоизток, в посока Кутра и скоро излезе извън Мамин дол. След като се посъветваха, решиха да продължат надолу и като стигнат до казана, ако не намерят кладенеца, да се върнат. В гората беше прохладно, пътят плавно слизаше надолу към Сънлив вир и настроението на следотърсачите – приповдигнато. Кучето, забравило подозренията и страховете си, весело припкаше напред, като току вдигаше крак до някое дърво, за да удостовери, че са минали оттук. Внимателно оглеждайки всяко подозрително място, те неусетно стигнаха до казана, пред който, на един голям дънер, седеше Янко – казанджията – и дялкаше с чекийка някаква пръчка. Като ги видя, Янко стана, отупа панталоните си от треските и се засмя:
- Я глей ти! Каква делегация само сте! Ей, Лука, не съм те виждал от сума време, да знаеш. Материал не носите, значи ще купувате, а? Хайде, влизайте вътре, пък ще видим как ще я натаманим.
Вече вътре, в сумрачното дълго помещение с трите казана, Лулчев от името на всички разказа какво се е случило с кладенеца и как са тръгнали да го търсят. Дяката отново понечи да каже нещо от наученото в Лесотехническия, но никой не му обърна внимание и той обидено седна на пейката, огледа се и от няма и какво, взе та си сипа от шишето на масата.
- Не бе, не от тая, чакай малко – и Янко с пъшкане се наведе под пейката, където в една ракла държеше няколко шишета за специални гости. Останалите наизвадиха кой каквото беше донесъл за хапване, Янко напълни чашите и обсъждането започна.
Някому може би е известно, че такова събиране на умове се нарича на запад Тинк танк. Събират се, демек, няколко души и започват да мислят за някоя завъртяна и трудна работа. И мислят, мислят – докато я измислят. Нашите хора не знаеха за тоя Тинк танк – освен може би Дяката, но той си траеше обиден – но се получи същото. Отначало говореха за кладенеца и сладката му вода, за престъпността у нас и по света, а после, след второто шише, разговорът някак се изметна и взе да кривуличи насам – натам, спирайки се за малко ту на едно, ту на друго, но без да се задържа за дълго на едно място. Дори Дяката се разприказва, преглътнал заедно с ракията обидата си. Само ловното куче си мълчеше, свито под масата и дебнеше за някое изтървано парче наденица. Може и да не беше баш ловно куче, ама наденицата я ловеше във въздуха.
Късно надвечер, със светнали очи и несигурна походка, групата, попълнена от Янко, се запъти обратно към Мамин дол. Не забравяха, обаче, за какво са тръгнали – редовно спираха да проверят няма ли го кладенеца, а заедно с това да пуснат по една вода. Както се казва – с един куршум...и тъй нататък.
Поприказваха малко пред кръчмата, след това решиха да приключат за деня. Сведения от другите групи щяха да получат на другата сутрин, когато щяха и да решат какво да правят по нататък. Когато Лулчев се запъти към лелини си, където щеше да преспи, от няколко места в селото се чуваха разговори на висок глас и смях – останалите групи също бяха приключили следствените си задачи. Само откъм циганската махала, оттатък реката, не се чуваше нищо. Но това беше защото Муси имаше кротко пиянство, а Асенчо пък изобщо не пиеше.
Луната тъкмо се беше покачила на Гола чука и се опитваше да освети целия Мамин дол, та ега се намери тоя пусти кладенец. Не след дълго, обаче, и на нея й омръзна, зави се с един дрипав облак, изсумтя лекичко и задряма.
Далеч от маминдолската клисура, в полите на планината, която ограждаше София откъм юг, в леката мъглица примигваха светлините на голяма къща, оградена със също толкова голяма ограда. По оградата имаше камери, а в двора се разхождаха тъжни кучета. Тъжни, защото не ги пускаха в гората, та да бележат дърветата, а бяха принудени да препикават високата ограда. От тази тъга и от скука кучетата бяха станали зли, но това се харесваше на стопанина на къщата, който тъкмо в тази нощ седеше в огромния си хол, облечен с копринена пижама и се взираше в един кладенец. Този човек беше някога расъл в Мамин дол, но това беше толкова отдавна, че беше забравил всичко, дори името си и името на селото. Беше запомнил, обаче, че в селото има лековит сладък кладенец. Човекът беше много богат и много болен, та реши да поръча да откраднат оня кладенец и да му го донесат, защото не иде някак си на такава персона да се мъкне по разни забутани в балкана селца, та да пие от кладенците им.
И така, важната персона се взираше в кладенеца, а на лицето му бяха изписани учудване и гняв. Работата беше там, че колкото и дълго въже да връзваха слугите му, кофата все не стигаше до водата. Бяха повикани за консултация инженери, мелиоратори и кой ли още не, но до водата така и не можаха да стигнат. Богатият човек се взираше в тъмното гърло на кладенеца и усещаше как умира.
А водата беше там – на дъното на кладенеца, в леко накъдрената й повърхност се отразяваше една луна, наметната с прокъсан облак, мержелееха се бледи сенки – сякаш група хора и едно весело куче вървят нанякъде. И много отдалеч, сякаш чак от другия край на света, се чуваше приглушен разговор, прекъсван от време на време от смях и кучешки лай.