автор: SAlexandrov

Детската болница
(научнофантастичен разказ, вдъхновен от Хауърд Лъвкрафт)
автор: Светослав Александров
26.07.2015

Седя сам, сгушен в ъгъла на най-пропадналата кантина във Вселената - „Черната дупка“. Това име е твърде непривично за заведението, което се намира на Хоепра, единствената известна обитаема планета, обикаляща едновременно около три слънца.
Ярките лъчи, които обливат повърхността на планетата, успяват да проникнат дори през прашните прозорци на кантината. Присвивам очи, отпивам от противната бира с плуващи парцали и се опитвам да се концентрирам върху записките. Искам да ги завърша възможно най-скоро, след което ще делегирам правата за публикуване на първия издател, който прояви интерес към тях. Не желая да получа никакъв хонорар за издаването. Не държа дори да се подписвам със собственото си име. Нека бъда неизвестен, нека бъда забравен. Единственото, което желая, е да се облекча от товара на тайната, която крия. Тайната, чието притежание ме гложди в продължение на дълги години и което е причина за ужасните кошмари, сполетяващи ме всяка нощ.
Старите и отдавна пенсионирали се астронавти, които посещават „Черната дупка“, непрекъснато разказват за страховитите мистерии на космоса. Един от тях, същият пияница като мен, ми довери следното преди време: „Да знаеш, че това, което учените наричат „тъмна материя“, „антиматерия“, не може да опише в пълнота зловещите явления, с които се сблъскваме. Някои неща могат да бъдат единствено преживяни“.
Бедният глупак. Не подозираше, а и нямах смелост да му кажа, че вероятно аз съм единственият, който е влязъл в Детската болница и който е излязъл жив оттам. Може би нямаше да ми повярва. Детската болница е нещо, за което знаят само ветераните в космонавтиката, но мисля, че е време да запозная с нея и широката общественост. Нямам съмнение, че и това ще стане, когато записките ми бъдат публикувани. Накратко: Детската болница не е просто една от милиардите болници, намиращи се сред милиардите планети. Тя представлява гигантска орбитална станция с размерите на планета, намираща се в непосредствена близост до центъра на галактиката Н.К. 608.
Историята на тази станция е забележителна и държа да я разкажа, преди да споделя какво ме накара да изучавам тайните на отдавна мъртвия й железен скелет. Преди няколко хиляди стандартни години някой си забравен учен измислил проект за конструиране на машина, способна да лекува всяка една болест в тялото на повечето живи организми, изградени на въглеродна основа. Проектът привлякъл вниманието на Всемирното правителство на Н.К. 608. Скоро бил построен прототип и всички били в изумление – той прекрасно се справял с лечението на индуцирани заболявания при мишки. Но се оказало, че в цялата тази работа имало уловка – за да може машината да влияе върху всички клетки в организма, имала нужда от страхотна енергия – в случая, прототипът можел да работи единствено около звезда в близка орбита. За създаването на цялостно лечебно заведение била нужна многократно по-голяма енергия. Накрая няколко галактики обединили финансови, технологични и инженерни усилия и решили да построят всемирната Болница, която директно черпела от енергията на центъра на галактиката Н.К. 608. Строежът отнел няколко столетия, но накрая интересът към нея бил голям. Всеки искал да се лекува на това място, но само мръснобогатите могли да си го позволят. А те, макар и на всяка планета да са единици, за широката Вселена със стотиците й галактики са безброй. Корумпираното ръководство на Болницата не могло да се справи с такъв наплив и накрая дейността била ограничена до лечение на детски болести. Но дори тогава потокът на желаещи родители, които търсели лек за децата си, никога не секвал.
Детската болница работела успешно в продължение на хиляди години, докато един ден се случило нещо необичайно. Изминавайки орбиталния си път около сърцето на галактиката, един ден пред нея се изпречил ненадейно прахов облак и тъй като преминаването през такива облаци е рутинно за всяка галактическа станция, в началото никой не обърнал внимание. Обикновено такова събитие винаги е свързано с някакви дребни повреди на корпуса, които се отстраняват в рамките на дни. Но сега се случило нещо съвсем различно. Радиосигналите, излъчвани от лечебната станция, секнали рязко. Никой никога не разбрал какво точно станало и всички опити за разбулване на мистерията завършвали с провал. Астронавтите-разузнавачи никога не се връщали, а кански писъци хвърляли в ужас всеки, който прихващал сигналите им. До ден днешен единствено се знае, че космически кораб не може да припари до Детската болница, а телескопите показват, че прозорците й не са безлюдни, а продължават да излъчват някаква странна, призрачна светлина...
Ето как попаднах там.
До двайсет и пет годишна възраст живеех сам с родителите си. Баща ми бе крупен фермер. Неговите ферми се разпростираха на около осем планети и очаквах с нетърпение времето, когато щеше да ми прехвърли част от тях. Това никога не се случи, защото татенцето ми се оказа пълен идиот. Оказа се задлъжнял неизвестно как с няколко милиона галактични кредита и това го научих един случаен ден, както си седях вкъщи. Без предупреждение разни субекти с правителствени пагони нахълтаха в дома ми и изкрещяха:
–Конфискуваме цялото недвижимо имущество в полза на Галактиката!
Дотам беше... Баща ми беше хвърлен в затвора, а аз и майка ми се превърнахме в скитници. С последните си спестявания купихме билет за Хорит, една от индустриалните й планети, чиято повърхност е изцяло покрита с фабрики. И ето ни тук като черноработници, мизерни представители на последната прослойка на обществото... Небето на такива планети е черно, въздухът – тежък и задушен, а почвата – едновременно студена и суха. Не помня колко време живяхме там, сега ми се струва цяла вечност. Спомням си обаче много ясно денят, в който майка ми започна да кашля. След това почна да храчи кръв. Дълго време продължаваше да работи, независимо от заболяването си. Носеше със себе си тенекиена кутийка, в която постоянно плюеше кървави съсиреци. Накрая силите започнаха да я напускат и легна за постоянно...
През колко доктори, лечители и откровени шарлатани съм преминал, само аз си знам. Никой не можеше да помогне, всички бяха категорични, че майка е заболяла от трудно лечим вирус. Тъй като времето напредваше, майка се влошаваше, а аз продължавах да досаждам на докторите, накрая един грохнал старец, с десетилетна лечителска практика, не издържа на постоянните ми набези.
–Виж какво, момче! – изврещя той. –Не знам какво очакваш от мен. Аз съм най-обикновен лечител, не съм вълшебник, който може да излекува майка ти с две махвания на пръчката! Единствено Детската болница е сътворявала чудеса преди столетия, но днес подобни чудеса никъде не се случват.
Това беше единственото, което успях да изкопча от него. Нищо повече не желаеше да ми каже, но макар и да звучеше като легенда, аз се вкопчих в историята за Детската болница като удавник за сламка.
Като черноработник често ми се случваше да общувам с екипажите на транспорните кораби, на които натоварвах произведеното във фабриката. Старите астронавти отказваха да ми удовлетворят любопитството за Детската болница. Но упорито магаре като мен не може да бъде разубедено лесно и накрая оттук-оттам успях да разбера местоположението й. Един ден успях да наема място като помощник на товарен кораб, който пътьом трябваше да премине около центъра на галактиката Н.К. 608. Планът ми беше следният – да отмъкна някоя совалка от кораба, след което щях да отскоча до болницата и намеря някакво лечебно средство. На връщане щях да излъча авариен сигнал и все някой транзитен кораб щеше да ме вземе обратно. Беше рисковано, но нямах по-добра идея.
Може би звучи учудващо, но първата част от плана проработи добре. Нямаше кой знае какъв контрол над совалките – всеки работник можеше да се качи на някоя без да има нужда от специално разрешение, стига да преценеше, че част от товара на външния корпус има нужда от по-специална поддръжка. И И тъй, аз се качих, след което отпраших към мястото, което вече ми бе известно. Заглуших всички радиосигнали, които постъпваха от кораба и чиито изпращачи любопитстваха да знаят накъде съм се запътил. Е, засега любопитството им щеше да остане неудовлетворено...
Когато наближих Детската болница, аз веднага разбрах, че суеверният страх на астронавтите и отказът им да говорят за нея е напълно основателен. Самото място изглеждаше прокълнато. Станцията сякаш беше обгърната от колосален черен облак, простиращ се на разстояние от нея до една стандартна астрономическа единица. Илюминаторите й излъчваха зловещо зеленикаво сияние. Реших да не обръщам внимание и се насочих към първия попаднал в полезрението ми пръстен за скачване. Скоро совалката ми беше успешно паркирана и прикрепена за черния корпус.
Реших да не губя повече време, отколкото е необходимо. Изравних налягането между совалката и приемния модул и влязох. Още щом стъпих във вътрешността на Детската болница усетих духа на злокобно униние, който се носеше наоколо. Остра миризма изпълни ноздрите ми и в обремененото ми съзнание нахлуха куп зловещи предположения - за труповете на отдавна загинали пациенти или на хора на персонала, оставени на произвола на съдбата, за отровни изпарения, продукт на химичните реакции на отдавна приключили експерименти. Но привиквайки с обстановката, осъзнавайки моята самота в това пусто и безлюдно място, осъзнах, че това е миризмата на страха – безформен ужас, който никога до този момент не бях изпитвал, ужас, който се просмукваше бавно във всяка клетка на крехкия ми организъм и който ме изпълваше с писък, готов да изскочи спонтанно от гърдите ми...
Лутах се напосоки в отдавна запустели лаборатории, преравях безразборно отдавна забравени килери, захващах се със случайни книги в отдавна зарязани библиотеки, без да зная какво търся. Замислях се как така изобщо се бях навил да тръгна на това безумно пътешествие, без да имам каквато и да е насока за това какво да правя, когато стигна до това място. Но „Защо?“ е безсмислен въпрос, в мига на отчаяние човек е способен на всичко, само и само да постигне това, към което подсъзнанието се стреми самоцелно и понякога налудничаво... като удавник, който се хваща за сламка.
И тогава усетих.
Нещо копнееше за моето присъствие.
Машинално излязох от поредното помещение и се отправих към един страничен коридор, водещ някъде надолу, към централните отсеци на станцията. Каквото и да беше Нещото, то ме призоваваше към дълбините на това ужасно помещение. Не знаех защо, знаех само, че нямах друг избор, освен да се присъединя към безумния му повик. И така, аз започнах да се спускам ... бавно и полека, към поредица от мрачни коридори, към някаква зловеща загадъчност или към собственото си безумие.
Съзнанията ни се сляха!
Нещото ми разкри, че някога стените на Детската болница били покрити с изящни рисунки или с подвижни холограми, пресъздаващи чудати образи от зелени планети. В един кратък миг озъзнах, че тук са се лекували не само телата, но и душите, стар проблясък от една отдавна заминала си епоха, която е оценявала разума над всичко останало. Днес дори повечето от моите познати не мислеха така – щом човешкият труд можеше да бъде заменен, значи и човек можеше да бъде заменен. Разбрах, че Нещото ми показваше как светът би могъл да бъде по-различен, но това беше мимолетен проблясък, защото скоро оттегли видението си. Вече не със съзнанието си, а с очите си разграничих самата реалност. Някакво чуждо съзнание, някакъв уродлив пришълец беше нашарил вътрешността на Детската болница със загадъчни шарки, сякаш излезли от дълбините на кошмар. Не бих могъл да опиша какво точно виждам – на едно място ми се разкриваха безформени галактики с криви ръкави, в друг ъгъл изникваше картина на неясна повърхност на водна планета, в която живееха колосални същества, подобни на октоподи, а на трето място съзирах отвратителни прахови облаци с безформени лица, явно някакви прокобни галактически създания. Вървях все по-надолу и по-надолу към централните части на болницата, а гибелните картини ме съпътстваха на всяка крачка.
Зелената светлина, която се просмукваше противно на всички закони на физиката, стана по-силна. Навлязох в друго помещение. Този път Нещото ми показа минали образи от живота на Детската болница – лекари, които сновяха около непознати уреди, сестри, които тичаха от легло на легло, санитари, които грижливо подреждаха кърпи и престилки. Това видение отново се оттегли, а пред очите ми се разкри друго - кошмарите на последвали събития – паникьосани родители, тичащи служители от персонала в различни посоки, разстроени деца... Разбрах, че това е отблясък от трагедията, сполетяла болницата... и в същия момент и това видение се оттегли, а с очите си видях изоставените болнични маси, разхвърляни хирургични инструменти, разпилени банки с лечебни течности. Но все още нямаше следа от човешки останки.
„Чувам ти учестеното дихание“, обади се Нещото. „Не се безпокой, тук няма вече болка“.
Повярвах му. Тук нямаше болка, но каквото и да беше на нейно място, със сигурност беше по-зловещо. Краката отново ме понесоха и ме отведоха до една тежка желязна врата. Нещото се отдръпна от мен. Разбрах, че пътуването ми свърши.
Подвоумих се за малко, но осъзнах, че моята съдба ме чака отвъд вратата. Натиснах тежката метална врата и надникнах.
Никога няма да забравя какво заварих вътре.
В центъра на помещението, в което попаднах, имаше дървена маса с наредени около нея множество столове, а на столовете седяха призрачни създания. Кръвясалите им очи се впиваха в мен, а съзнанието ми стоеше разголено пред тях. Стоях така няколко минути неподвижно, мъчейки се да откъсна взора си от тези адови изчадия. Когато най-накрая успях, погледът ми случайно попадна на пода на помещението ... покрит с мъртвешки кости и бездиханни черепи.
В този миг хукнах назад. Писъкът, който през цялото време напираше в гърдите ми, най-накрая се освободи. Крещях, без да мога да спра, до момента, в който гласът ми пресипна и от устните ми се откъсваха единствено немощни хрипове. Ужасът, вместо да ме парализира, ми даде сили да тичам все по-назад и по-назад към измамливата сигурност на моята совалка. И само с едно ъгълче на съзнанието си успявах да разгранича смеха на Нещото и неговия налудничав глас: „Пак ще се върнеш“...

****

Накратко, да ви разкажа какво се случи по-късно. След като спасителният екип прихвана совалката и след като минах повторно през преживения ужас, разказвайки за случилото се, заключението на правителствената експертна комисия бе, че по време на пътешествието ми съм попаднал под влиянието на делириум, който ме е накарал да се отправя в посока на Детската болница. Предупредиха ме да си държа езика зад зъбите и никога да не разправям на другите за случилото се. В началото се съгласих с радост, още повече, че ми предложиха нов живот, необременен от старите дългове на баща ми. Приютиха майка ми в специализирана болница, но за съжаление, въпреки оказаните грижи, тя си отиде след няколко месеца. А пък аз бях обявен за мъртъв, след което ми дадоха нова самоличност, както и безвъзмездна сума от няколкостотин хиляди галактически кредита, които ми помогнаха да започна живота си от начало. Установих се на далечна пастирска планета и там няколко години полагах грижи за селскостопански животни, осигуряващи прехрана на индустриалните светове.
Известно време живях необезпокояван, но никога не успях да погреба напълно злокобните кошмари, които ме сполитаха всяка нощ. Всеки път, когато заспивах, сънувах Нещото и неговия маниакален смях: „Пак ще се върнеш, пак ще се върнеш“. Годините минаваха, а кошмарите не избледняваха. Оказа се невъзможно да се откъсна от преживяното. Бях прекрачил прага на уютния си свят и щом веднъж го бях съзрял отстрани, не можех да продължа да гледам на него по същия начин.
Старите космонавти непрекъснато разказват за древните и страховити мистерии на космоса. Сега вече знам – зад явленията, които красноречиво описваме като „тъмна материя“ или „антиматерия“ се намират злокобни съзнания и ужас, които непрекъснато се стремят да ни подчинят на някакви неоткрити от физиците зловещи закони.
От известно време сънувам майка си. Ту я виждам нейде далече в съня си, ту някъде наблизо и протягам ръце, за да я прегърна, но не мога... ту съзирам само лицето си, след което то изчезва и чувам единствено гласа на Нещото : „Пак ще се върнеш, пак ще се върнеш“.
Знам, че скоро ще се върна при нея. Веднага щом намеря издател, който иска да публикува разказа ми, ще отлетя към праховия облак, който преди хилядолетия обгърнал Детската болница. След което ще се слея с него завинаги.