автор: LATINKA-ZLATNA

Ибрахим Османбашич, Сараево, Б. и Х. (превод от босненски език)

Блажена е подкрепата чрез разбиране;
от страна на духа на времената на града
тя идва с тържествена стъпка по стълбите,
придружена от сериозни лица със стриктно мълчание.
Ритъмът в музиката барабанѝ одобрително.
Цветът на времето в отговор на призива на съвестта
определено дава остри ръбове в простора
и с яснота влиза в спокойните погледи,
докато падат листа за бъдещи книги
на паважа на площада на истината.
Който иска и желае, може да одобрява отричането
и подвеждащо да се вземе вкъщи неговото разбиране!
И какво тогава общо имат другите с това?!
Колко е висока стената на гордостта
и колко болезнено падането от по-горе?!
По време на процеса на кристализация в ума
гражданите ще преминават по моста
на реката на моя град.
Това е дълга колона от търсещи мечтатели.
Не могат да подкупят всички поколения
веднъж завинаги!
Остава песента – портата на небето,
като последното убежище за изгнаници,
чиито погледи са приковани към стената на мрака,
стоейки нямо в центъра на властта,
покрити с гъсти, студени сенки,
от които крилете на птиците са замръзнали
и ледените пъпки са визия за красота.
Как да се избегне от погледа на очите,
когато на улицата тя трябва да излезе,
колкото и височината на стената на лукавство
да брани входа на светлината на истината?!

Блажена е подкрепата чрез разбиране,
спускайки се по склона до площадите,
а горе, на котата, остават пламъците
да пазят зорко нощта от суматоха.
Издигат се знаменити кули,
градът се шири във височина,
хиляди мечти и един сън
текат в коритото на реката с пламнала визия!
Не е угасен огънят на желанията,
нито жарта на живота се сътворява в праха на забравата.
Чуйте, събудени,
докато пее дълбината на спомена!

Стъпката е тържествена,
а чукът звънлив,
тротоарът е горд от спомени
и всеки отпечатък върху лицето на камък
е ясен знак за посланието на Вечния,
Който Е увит в тайни платна
чрез продължителността на това, което ни обгръща,
и на нови пътни дискове,
да се стремим към това, което е обяснено ясно
и чрез думите на една картина говори
на език, на който думата звучи,
чиято ширина дава дълбочина
за откриване на нови пътища
за стъпките, които продължават неуморно да си отиват
през интервал от време, обикалящи в кръг,
сливайки началото и края
в една постоянна неделима единица;
и по някакъв чудесен начин
се шири блажената подкрепа чрез разбирането,
като дъжд,
падайки на заспалите покриви на града,
построен в долина,
чието речно корито го дели на две половини,
а мостовете го свързват неразривно.
Мостовете са хора,
които виждат мечта,
а мечтата е тази сребърна река,
която тече и винаги е там,
като гражданин, на когото структурата на съзнанието
променя костюма,
и остава в погледа същия искрящ знак
в бавния ритъм на стъпките,
павирани в продължение на векове,
озарявайки улиците.

Търсената мечта има път,
който води по остри рифове;
под краката пукат символи –
предлагат се унижения, обвити в блясък,
с всяка следваща стъпка на постоянството
еластичността в смисъла на разбирането расте,
разширява се линията на хоризонта за яснота,
думите са удължени сенки,
събитията говорят езика на драмата,
обзети фактори някъде се сумират.
Уловени сме в мрежата на времето,
от която не можем да избягаме.
Хвърлени сме на сцената, където се намираме в центъра.
Няма публика да проследи сюжета.
Едно място в дълбочината е празно,
някой липсва.
И липсва като нещо важно,
което може да се усмихне, да примами.
Ние сме малки,
но така много светим,
докато играем своята роля под контрола на прожекторите.
Наблюдавайки себе си от аудиторията,
докато пиесата продължава
в перспективата на перископното понятие,
преодоляваме логиката на пропастта
в един момент – в момента за момента!
Защото искрата
за искрата,
която не се гаси,
е живот!

Нещо,
което само от себе си отпада, то защо тежи?
А може да стане чрез процеса
и нещо друго, различно,
което е тайна
и няма да се обяснява,
защото няма да бъде повече от това, което е.

Блажена е подкрепата чрез разбиране.
Мостовете на реките на моя град
блестят,
обединяват Западната с Източната зора.