автор: vemes

В какво се измерва свободата – в какви мерни единици –
в това да докоснеш своите сетива до природата или да имаш достатъчно пари да си купиш каквото си поискаш? Да живееш на широка нога, да караш скъпа кола, да ядеш само хубава храна, да имаш красива жена? А не е ли свободата преди всичко това - едно състояние на духа? Или това е лъжа, с която ви пълнят ума – с цялата тази информация днес, този ум тъй или иначе е препълнен, пък на някои за тяхна радост - постоянно им е празен – затова и те преуспяват във живота. Обаче аз – в диалог със себе си - си разсъждавам от моята малка куличка ето така:

В изоставената сграда на живота – като сградата на твоята душа – порутена с разбита дограма – гледаш през напуканите стъкла на своите очи – как се разхождат лъскави опаковки с развалено съдържание; щастие с изтекъл срок на годност - когато се погледнеш в огледалото. Мазилката е паднала от стените и тухлите се четат, както се редят и раните вътре в теб, кървят - с прахта на дните и на нощите, в които отново си сам – дори сред шумове стотици нищо не погалва челото и ушите, няма я любовта дори на „Свети Валентин“. Амин. Къде остана детството - в някой празен шкаф... Празнина в сърцето, в портмонето – яде те отвътре, като анорексик и гледаш ли, гледаш – както казва Яворов - „миражите са близо – пътят е далек“. Вече липсват дръжките на чекмеджетата на радостта и няма кой да ги отвори – а що неща има там - и кой, КОЙ тогава – тоз доскоро актуален въпрос, ще победи таз тъга? Дали са слепи тези, които са щастливи?

И само таз храна – и тя една – ГМО до ГМО – пушиш цигара след цигара – развала – все едно си в стихотворение на Далчев – и часовникът тик-така и ти все си си в битака. От телевизора пак те лъжат тоз и оня политик, сутрешните блокове са като семейна женска сбирка – ебахти цирка. В трамвая и в тролея – цяла менажерия. Тия улици с разбити плочки – като след война, в година 2014та. С ръцете в джоба, без злоба, обаче и хората едни „любезни“ - всеки в неговия си свят – гордо крачи в живота, като че ли са юнак до юнак и Спартак до Спартак. Ама то така е в държава, в която гордост е да си глупак.

И тогава що е туй „свобода“ – продава ли се? Яде ли се? Пие ли се? Пуши ли се?
Може би е в мисълта, може би е в мисълта...имайки в предвид как нареден е днес света.


А младостта е във духа. А моят дух е стар и презрял вече – накъде ли се е запътил, човече, към коя планета на готови да бъдат разрушени красиви статуи на илюзии. Тъга. И я няма радостта. И все така, и все така.

Ах, жалостта. Чак ми става жал, когато се сетя за пулса на живота – за кипежа, полета, огъня на младостта. А съм млад човек – и гледам отстрани, и в главата ми кипи, сърцето си бумти, а очите ги боли. И тия дигитализирани младежи и девойки – две думи няма да си разменят на глас или наум – вместо това ще забият поглед в новия си телефон. Сякаш да затвърдят истините на днешния свят – приятелство, любов и смях: на аванта ли е всичко това или си плащаш със всяка една стотинка. Доста млади отидоха в чужбина – оставиха държавата на старите и на новородените – ех, приказна картина.

И какъв е пътят – кое носи щастие и руши оковите на бедността, на глупостта, наивността, тъгата, развалата и така-нататъка? Може би е любовта? Едва ли. В моят живот това е вярата, вярата в мен самия. „Ако си дал“ пее Емил Димитров – но ако си дал и не са ти върнали? Или когато ти вземат, без да дават? Тогава? Любовта на хората се руши само от една клюка, от една грешка и „обществото“ с камъни ще те приветства – макар в България всичко да е наопаки и това да НЕ правиш нещата „както трябва“ всъщност да се харесва.   
*писано е преди две години някъде