автор: daro

Къде отиваме, безкрайни...

В опит да съпреживеем
музиката
люлеем се на жизнената си вълна –
понякога във висините,
понякога във ръста на тревите.
В съвместните ни пътешествия,
които са и личните ни скитания
оставаме такива
каквито сме си – волни.
Волни в движението
на вълната.
Вълната на живота,
която ни живее насам-натам
с истината на мигновението.
Такава е тя – ефимерна.
И ти, и ти, и ти...
като тик в лицето на измъчван,
като трапчинка от усмивка на дете.
Такива сме си, каквито ни има –
развълнувани цветя
по кожата на океан.

И нито ти, нито аз
имаме толкова отворени длани...