автор: CheGuevara

Вратата на хранилището изскърца и лартопът отвори очи. Надежда запали единственото му око, а сърцето му запърха като лудо пиле...
В тъмнината и тишината той изпадаше в летаргия и докато батерията още имаше душа, броеше дните, после всичко в него изстиваше и той загубваше представа за времето...
Тя толкова му липсваше.
Обичаше, когато застанеше пред екрана и уморените й пръсти, пробягващи нежно по клавиатурата, извайваха красиви образи и тъжни истории...Не беше млада. Не беше красива. Беше просто една обикновена жена с добро сърце, която страдаше с всеки от своите герои. Малките хора с големи мечти...Чувстваше се горд с нея, а и със себе си, защото знаеше, че й помага...
Някъде в интернет беше срещнал една чудесна мисъл на Ъруин Шоу от романа му „Хляб по водите“:"Не е щастлив човек, но затова пък е нещо изключително рядко - той е добър човек. Добър, но без късмет. Удивително, колко често тези неща вървят заедно." Запомни я, защото тя много прилягаше за Нея. Живееше трудно, притисната от кредити, сметки и понякога непосилни разходи и се налагаше често да го оставя в заложната къща точно срещу дома й. Собственикът й беше приятел и никога не я връщаше с празни ръце, но тогава се налагаше дълго лаптопът да стои самотен в тъмното хранилище сред братя по съдба- нови, недоизплатени, употребявани или даже крадени вещи на собственици, които живееха също трудно...Като нея.
Не й се сърдеше. Знаеше, че тя също тъгува за него, но минаваха дълги дни и месеци, докато намери отново пари и тогава настъпваха онези блажени мигове, когато двамата, един срещу друг, се потапяха в поредната тъжна история или красив стих...И той се чувстваше щастлив,че в нейните изстрадани книги има вградена и частица от неговата чувствителна душа...
Вратата на хранилището тихо се затвори. Не беше за него.
Лартопът примирено въздъхна и притвори очи.
Знаеше, че тя няма да го изостави.
Мечтаеше да изгрее истинско слънце и на тяхната улица.
Дано Бог я закриля!...
Ще я чака!
Ружа Велчева