автор: VOLTER

Георги е два метра тракиец с дебел пъпчив врат, досущ като кора на ка́ръч. Ако рече да погледне встрани – цял се извръща...
Навсякъде по селата изпратиха по един такъв „ка́ръч” със заръка:
- Пра́ви, струвай - земета да стане обща!...
А „пра́ви, струвай” е равно на:
- Колѝ, бесѝ!...
- Претрепали Парасков Енча - останал без но́ги…
- Бря, че кък така!...
- Ей така, пребъхтан с дървен кол…
- Кой го пре…?
- Политическият…
- Ка́ръча?...
- Ъ-хъ…
- Оти!...
- Забра’ил да се впише в текезето?
- Ъ-хъ…

След наказателната акция срещу Парасков Енча, на другия ден пред общината се вие опашка – народът доброволно и радушно чака ред да дари земята си и впише в текезето!... По едно време дядо Геню падарина заби тъпана на хоро и дългата опашка запя песен и изви на хоро:
Стар Димо на порти седеше -
бяла ракия пиеше…
Каръча доволен отвори затъмнения с пожълтели вестници прозорец на кметската стая и гръмна пет пъти над хорото:
- Те това се казва всенародна веселба – и изплю залепналия фас от провисналата долна устна…
Народа наляга по земята, тупанджията обърка такта и скри зад живия плет… Проеча продрания гърлен глас на Каръча:
- Не бойте се, нъл’уж за добро сте дошли…
Примрели от страх, един по един, нашенци се измъкват от плетищата… Дядо Геню, премалял и с провиснал мустак, заудря тъпана, все едно нищо не е било - само дето никой не ще да поведе хорото…
Така до тъмно, догде последния синеджиклия си хариже земята, издънения тъпън продължи да лупа, като птиче сърце…
- По-добре без земе, ама живи, отколкото със земе, ама сакати...
Първи са циганите, дето нямат нищо – ни земя, ни животни, ни имущество, най-много едно магаре, с което през деня обикалят мера́та и дебнат какво да откраднат нощес… Втори са тракийците с по трийсетина декара земица, дадени им навремето от оземляването… Третите, по-заможните и сербез стопани, не се дават лесно и не щат да са на́едно с тия, дето нямат нищо...

След месец става ясно, че записаните са много, а земята малко! Повечето от записаните нямат нищо, пък искат да имат всичко - за тях текезето е „един път раб’та“!...
На шестия месец се взе решение: частните земи, дето пречат на обработката с машини, да се изтикат в края на масивите - така текезето взе най-хубавите площи, а частника е набутан в безплодните кайряци …
Врагът, кулакът, който не ще чуждото, но си знае и иска своето, е притиснат отвсякъде – от наря́д за мляко на ялови крави, до бележка от кмета децата им да могат да учат „нагоре”…

Та, заедно с Кана кметицата, Ка́ръча коли и беси, дори се шушука, че насаме я поопипвал…
Нанко, мъжът на Кана, пасе овце по Чатръка на смени с артлика си Петун и хабер няма какво става из селото. Докато един ден ортакът го подучва, какво аджеба, се приказва наляво-надясно сред хората…
Двамата артлици решават да разберат като какви държавни работи се вършат по късна доба в общината - зарязали овцете, събули цървули и мълчешком заизкачвали боси по дървеното стълбище на кметството…
Не щеш ли, набарват в кметската стая Кана и Ка́ръча склецани кат кучета... И нали бравата на кметството от години е разбита, вратата била подпъната отвътре с една стара кримка. В ушите на Нанко ехти познато пъшкането на Кана, причернява му, и с рев напъва вратата:
- А-а-а-а, мамка ти и брант-и-я!...
Грабва карабината за цевта и замахва връз огъзената Гана да я трепе!… Ка̀рача бесен, че му развалят кефа, грабва оставения на стола пищов и гръмва Нанко в гърдите, после насочва цев към Петун, ама той вече е хукнал през глава надолу по стръмното стълбище… От горната площадка Ка́ръча изпразва барабана, ама нашият се спъва и изтърколва като парцалена топка и това го спасява!...
Нанко не го погребват при редовните мъртъвци, а при самоубийците! Според Ка̀рача, Нанко замахнал с пушката, приклада удря бюрото, кримката гръмва и се утепал без да ще!…
От тогава Петун се чална – заряза овцете и ходи като гламав по баири - те… Връща се в село през нощите, в къщи не влиза, преспива в плевника и рано призори пак хваща гората. Какво яде, какво пие – той си знае…
Казват, Ка́рача заръчал:
- Тоя, да ми се не мярка пред очи!…