автор: tzvetcomarinov

Два облака плували заедно по небето, бавно и тежко. Единият бил напълнил своя търбух със ситен и студен дъжд, а другият носел първия зимен сняг.
-Какво е това долу по земята, колега? - попитал сивокосият. - Никак не ми прилича на есенни листа, много по-едри са от тях.
-Непожънати слънчогледи, приятелю - уточнил компетентно и съвсем като дългогодишен агроном белодрешковецът. - Не забеляза ли, колко отчаяни са питите му, чак земята искат да целунат за помощ.
-Вярно, - размятал тъмната си пелерина есенният събрат. - Да не сме подранили нещо тая година.
-Знам ли - изтървал колебанието си зимния облак, а снежинките вътре из него започнали да белеят и наедряват още повече. - Тръгнахме както обикновено, никъде не сме забързвали.
-Какво ще правим сега? - рекъл с неприкрито безпокойство есенният, а снагата му станала още по-сива и мрачна. Всеки момент бил готов да пусне сълзите си надолу към земята. - Хванем ли се за нашата работа, ще объркаме хорската.
-Те и без нас така са я оплескали, че не може повече. - въздъхнал с дълбока загриженост и съчувствие зимният. - Я да ги поизчакаме малко.
Това решили облаците и отдръпнали настрана. Да направят място на късното есенно слънце. Нека поне още няколко дни се усмихва над изоставената реколта.

Цветко Маринов