автор: boliarkabg

Спомняте си, мили приятели, онова пътуване с мой близък по Балкана. Търсеше си къща и там се срещнахме с американката Койка и нейният съпруг. Край една чешма. Спомняте си разказът ми „По българско“, нали?
Много път извървяхме тогава по черните планински друмища. Насладихме се на дълбоки дъбрави и високи като храмове букови гори. Спирахме на открити поляни, закътани сред неочаквани гори, с разлюляни треви и нацъфтели цветя. Посядахме в края им на сянка или пък на открито и дълго слушахме жуженето и цъкането на хиляди божии твари, скрити из тях. Дочувахме тайнствени звуци между дърветата, внезапно откривахме малки чешмички край незнайни пътечки. Ледена и сладка вода се лееше от чучурите им и даваше начало на малки поточета.

Не ни се искаше да свършва нашето шетане из планината. Все си казвахме, че открием ли следващото село, се връщаме, няма да ходим по-нагоре. Всеки път откривахме нови прелести, различни къщи , по които гадаехме за живота на отдавна отминалите им обитатели. Понякога срещахме останал от миналото балканджия и дълго си говорехме. Дори оставахме да нощуваме заради настояването на зажаднелите за дружина хорица.
Моят познат избираше и избираше къща, а аз вече бях събрала какви ли не истории за бъдещите си разкази. Мислех, че няма какво да ни изненада повече, нито кого да срещнем по-интересен от предишните срещнати.
Както се случва в приказките и в живота всичко става неочаквано. Пред очите ни се мержелееха къщите на следващото селце. Заклехме се, че това е, разглеждаме и се завръщаме. Обръщаме колата и газ докато слезем до най-близкото градче с хотел. Пътят слезе надолу, срина се в ниското, прескочи едно доста шавливо поточе и се задъха нагоре из гората. Малко преди да изскочим от дъбака пред нас се рейна светла, широка поляна. Колата сякаш сама спря край пътя. Като омагьосана слязох и пристъпих напред. Поляната светеше неземно красива. Бели цветя люлееха нежен цвят върху тънки стъбълца. Мамеха при себе си и навътре към поляната. Обърнах се назад за моя спътник, а той, излязъл навън, стоеше подпрял брадичка върху колата със засмени очи. Махнах му да дойде и стъпих на слънчевата поляна. Отнякъде се зачу силен, стори ми се изплашен вик. „Стойте, стойте деее, не стъпвайте там, спрете се ви казвам“. Озърнах се прекрачила вече на поляната. Змии ли има тъдява, кой вика, защо? Срещу ни из дърветата се зададе възрастен мъж. Махаше с ръце и викаше с всичка сила. Спря се в края на гората и продължи да ни прави знаци с ръце да спрем и да останем на място. Изгуби се от погледа ни и докато се чудехме кой е и какво ли иска от нас, човекът приближи от лявата ни страна. Беше мъж около нашите години. Побелял, с панамена шапка на главата, върху темето му провесена голяма мъжка кърпа да пази сянка. С тояга в ръката и торба през рамото.
-Ха, добър ви ден и добре сте дошли тъдява. Добре, че ви видях, щяхте да си направите голяма беля.
Чудехме се, а той ни поогледа и рече:
-Никакви змии няма по поляната. Я погледнете и се ослушайте. Там даже щурци не щурят, а не ви ли прави впечатление, че цъфтят само бели цветя.
Не, нищо не ни направи впечатление, само красотата на тази сияйна горска поляна. Затова искахме да се поспрем, да й се порадваме, да си направим снимки. Самодивска поляна била. Хорище самодивско. Не се стъпва, нито минава, не се остава. Не дай, Бог, да поседнеш или полегнеш , умираш до вечерта. Стори ми се доста преувеличено, но слушах разказа на мъжа. После редовните питанки откъде сме, накъде отиваме . Той бил от махаличката, чийто къщи са на близо. Покани ни да му погостуваме и всички заедно се качихме в колата. Не след дълго вече седяхме в спретнато дворче, с дантелена сянка от околните дървета, стара, прастара асма, нацъфтели цветя. Васил, така се казваше новият ни приятел, живееше в махалата сам. Обикновена, тривиална история. Историк, живял и работил в голям град, децата по чужбина, жена му заминала да им помага в отглеждане на потомството и там се споминала. Далече, зад океана. Викали го децата му, не че не са го викали, но не искал живот в чужда държава. Той, човекът, който цял живот изследвал останки от българската история, искал да живее тук, у нас. Българин си е и в България ще почиват кокалите му един ден. Дал жилището под наем, събрал си книгите, записки и материали, малко покъщнина, седнал в колата и право тука. Къщата в дъното на дворчето е дядовата му. Така и не я продали, нито разделили баща му и чичовците. Той и братовчедите му също. От всички останал жив само той, бил най-малкият. Затова пристигнал тука и останал. Вече пет години. Свикнал. Обикнал мястото. Първо живеел само със спомените и с разказите на едно-единствено семейство все още живи хора тука. После създал свой живот и затрупал спомени. В една близка махаличка, на три километра само, има две жени, братовчедки, на неговата възраст. Едната никога не излизала от селото, а другата живяла в младостта си къде ли не, се прибрала на стари години тука. С тях общува когато не пише и не се разхожда. Идват му на гости, носят му сладкиши, понякога топла питка. Той пък каквато има работа за мъжка ръка, кога отиде при тях я свършва. Ей така си другаруват.
Направи ни кафе, извади от мазата студена, много приятна напитка. Гледаше учудените ни физиономии и доволно се усмихваше. Обясни ни, че напитката е приготвена от цвят на свирчовина. Той не знаел как става, но двете му съседки правели за себе си и за него. Правели също напитки от ферментирали диви череши. Варели сладка, едната от тях умеела да прави и маджун от диви круши. Той пък цепел дървата за тях и за себе си. Ходели заедно да берат билки. Когато имали нужда от покупки, натоварвали се в колата и заедно отивали до недалечно голямо село.
Сладко разказваше новият ни приятел, отпивахме от каймаклията кафе, от прекрасната напитка. Над нас дърветата нежно шумяха, птича песен се носеше, кълвач почукваше наблизо. Голямото куче на Васил лежеше в краката му, повдигаше понякога поглед с премрежени очи към него и после отново полагаше глава върху лапите си.
- Хубаво ми е тука и спокойно. Не ми липсват други хора. Е, няма покритие навсякъде на телефоните, но на стотина метра от къщата ми има едно баирче, там се лови сигнал. Имам ли нужда да чуя съседките или някой друг намирам начин да се обадя. За тока се разбрахме с енергото, има ток засега. Правя си разни подобрения из къщи с подръчни материали. С храната се справям. Аз садя картофи, боб, а моите приятелки отглеждат зеленчуци. За обща консумация. Разбираме се без да си пречим. Зимата кога си ходим на гости, гостуваме по цял ден. Чета им от моите книги, разказвам им за работата си по археологическите обекти и музеите. Те плетат, готвят и така минава денят.
Сладко си говорехме, времето летеше приятно и безметежно. Най-неочаквано усетих силно главоболие. Нямаше причина. Въздухът чист, кръвното ми добре, не бях напрегната. Зачудих се, ставаше нетърпимо. Наложи се да полегна вън , на просторния чардак където Васил имаше широк одър. Той дръпна спътника ми настрани, чувах ги, че нещо загрижено си говорят. После в просъница изпих чаша топъл чай с някакъв свеж и приятен дъх, положиха студен компрес на челото ми, отново с някакъв приятен мирис на водата. Неусетно съм заспала. Събудих се в късният след обяд освежена и с отшумяло болка. Погледнах на двора. Двамата мъже бяха потънали в тих разговор. Отсреща се синееше планината, верига зад верига. Тъмни, вековни гори, светло зелени склонове и пак синьо небе, далнина. Приятен ветрец нежно галеше лицето ми, покой и наслада беше навсякъде.
-Разбра ли сега за какво ти виках да не стъпваш на оная поляна – обърна се Васил към мене – самодивско, такова ти беше главоболието. Добре, че само стъпи с единият крак, че не навлязохте и останахте. Като нищо щяхте да отлетите с тях във висинето.
Гледах го и се чудех шегува ли се с мене, учен човек, историк при това.
- Не се чуди. Покрай професията си съм се научил да не гледам с насмешка на легенди, предания, вярвания. Много пъти те са ни насочвали към доста големи открития. Това за самодивите, съм събирал и разпитвал през целия си живот, а за тази поляна научих от местните и сам изпитах върху себе си същото като тебе. От тях научих и противодействието, и лечението. Може би мирисът на цветята предизвиква главоболи, гадене, по-лоши неща, но човек не трябва да пренебрегва знанията на тукашните хора.
Разбира се, че останахме за вечеря и при Васил. Не му позволихме да вади от своите запаси. Ние носехме провизии, приготвихме храната, а той сложи студена сливова, от напитката, с която ни посрещна, орехови ядки и козе сиренце. Говорихме и говорихме удобно седнали край масата на старият чардак. Кучето лежеше на най-горното стъпало, надигаше глава, щракваше зъби на някоя нахална твар и отново затихваше. Хлад повяваше, щурци запяха, някаква птица тайнствено се обаждаше от тъмнината. Васил тихо продума:
- Затова съм тука, за ей тая благодат, тишина и спокойствие. Туй, което ти дава Балканта, не можеш нийде намери по света. Където и да ходиш. Балканта е моето място, тук е животът ми. Семето ми тук е покълнало, тук ще почива дънерът на дървото ми.

Милка Маркова