автор: AlexGergov

Имало едно време, в безбрежната афганистанска пустиня, една самотна камила. Камилата кръстосвала от сутрин до здрач безкрайната пустош.
Пренасяла товари на големи разстояния. Работила неспирно. Но била много нещастна. Не виждала смисъл в живота си. Събуждала се сутрин с изгрева на слънцето и си казвала: „Коя съм аз? Не знам.“ Камилата не знаела коя е, защото си нямала име. „Нямам си име и не знам коя съм. Ако се изгубя в пустинята, господарят Ахмед няма да може да ме търси. Ако си имах име щеше да го извика и аз да го чуя. А сега, ако се изгубя, никога няма да ме намерят. А ако не се изгубя, никога няма да се намеря. Така че ми трябва име. За да знам коя съм. И когато се срещам с другите камили да казвам: Аз съм Ферхунде... или Емине. А не както е сега: Аз съм онази камила, която си няма име. Най-доброто при хората е, че те си имат по няколко имена. Първото е собствено - то те различава от другите. Второто е бащино - то те приобщава към твоите родители. Третото е фамилно – то те приобщава още повече към много повече хора – твоята фамилия. И при камилите е като при хората: трябва да имаш име, което да те отделя от всички останали. Така знаеш кой си. Трябва ти бащино име. За да знаеш на кого да благодариш, че те има на този свят и да помниш за кого си всичко. Трябва ти и фамилия. За да знаеш без кого си никой.
Моля ви, ако четете това и срещнете някъде из безбрежната афганистанска пустош господаря Ахмед, помолете го да ми даде име. Аз щях и сама да го помоля, ако можех да говоря. Казват, че при хората е по-трудно да се научиш да пишеш, отколкото да говориш. Е, при нас камилите е обратното.“