автор: LeoBedrosian

„… Поляната с фосфоресциращите цветя сякаш няма край. Цветовете им спокойно могат да послужат за удобен фотьойл на който човек да се отпусне и да изпие чаша билков чай. Леки хълмчета разнообразяват релефа и го правят още по-омаен и романтичен. Сирил тича с протритите си гуменки
и весело подскача около родителите си, седнали на меко одеяло. Най-красивата и любеща майка на света се обръща с искрящата си усмивка и нежно го укорява, но той знае, че тя ще му прости. Баща му се пресяга и обхваща малкото му тяло със силната си ръка, така, че да не го нарани. Повдига го леко и започва да се боричка с него. Уж той е победен, а малкото момче се задъхва от кискане и радост.

В тоя момент от гората излиза странно същество. Не е звяр, нито трол от древните кошмари. Няма нищо биологично в металния блясък на корпуса му. Съществото се отправя уверено и елегантно към тях без да излъчва и най-малката следа от опасност. Те различават отделните му елементи, движещи се един спрямо друг по един брилянтно съгласуван начин. На оная част, която би трябвало да му служи за глава е вързана червена забрадка.

- Кой си ти? – пита малкото момче.

- Аз съм баба ти – отвръща съществото.

- Защо са ти толкова големи ръцете? – продължава без страх малкия.

Съществото го прегръща и го отделя от земята. Тогава Сирил вижда, че баща му и майка му са избягали.

- За да те прегърна по-добре, момчето ми!

- Бабо, а защо толкова бързо тичаш? – започва да се плаши той.

- За да те отведа при нас, машинните баби. Ти си толкова умен и знаеш толкова много неща. Мама и Тате ще се гордеят с програмите, които ще напишеш за нас…“

- Не! – скочи потен от омачканите чаршафи. Тоя кошмар започна да го измъчва всяка нощ. Древната бойна машина приемаше облика на все по-съвършен Дроид, а майка му и баща му го изоставяха все по-рано.

- Пак ли сънуваш, проклетнико! До кога ще ме будиш посред нощ!? – Стария Моудес изсумтя няколко псувни, достойни за най-проклетите бандити и непрокопсаници от древността, обърна се в постелята си и захърка юнашки. Сирил знаеше, че неговия сън за тая нощ свърши. Направи си едно миризливо кафе и седна да пише кодове.

Стария обичаше да си поспива до късно. Това бе сред малкото му слабости и Сирил го остави да се излежава.

- Я, каква продукция си бълвал нощес – протягаше се старчето малко преди обяд – тоя ожулен питон, Джо-конопа няма ли да донесе малко чай, че съвсем ще я закъсаме.

Джо беше поел логистиката. Доставяше от каквото имаха нужда, според възможностите, които да си кажем хич не бяха големи. Но кафе, чай и вода гледаше да има. А прякора си – конопа бе заслужил не напразно. Имаше необичайната способност да се маскира сред гъсто обраслите мочурища с китайски гръсти и да се слива идеално със стъблата им. Можеш да се блъснеш в него и да не разбереш , че си ударил човек. Конопа не беше идвал от две седмици и запасите им застрашително намаляваха.

- Скоро ще се наложи да пържим хлебарки. От кога хлебарките са с по една антенка? – Моудес фиксираше подвижния инсект, който се опитва да се скрие от погледа им. Сирил бе удивен от сръчността с която старика свали чехъла си и едва успя да извика, но бе късно. Удара бе бърз и точен и вместо обичайното мазно петно и хитинови обвивки остави след себе си две метални люспи и няколко електронни елемента разпилени в безпорядък. Две групи крачета продължаваха да се свиват ритмично в опит да избягат.

- По дяволите, дърт пергишин, тая консерва можеше да ни даде някои отговори.

- Да, и да доведе едрите унищожители! Дали успя да предаде местоположението ни?

- Някои елементи са се запазили. Давам мило и драго за един здрав комуникационен порт - Сирил с часовникарска лупа на челото си вече разглеждаше останките от механичната хлебарка, изпратена явно с шпионска цел – Машините стават все по-изобретателни и нагли. Виждал ли си скоро подобно съвършенство?

- Радио локатора засича серия слаби сигнали, които едва ли ще напуснат екрана на капсулата. Няма страшно – отпусна се Моудес на стола си – сега няма ли да пием по един чай?

- Надявам се, че записваш сигнала – оживи се Сирил докато чукаше трескаво по клавишите на вехтата клавиатура – мисля, че тук някъде имах един стар анализатор на цифрова комуникация. Къде ли съм го сврял!?

- Помниш ли стария Шугър Лий? – Професор Шугър Лий Джонсън им е чел лекции по радио комуникация и на двамата и те помнеха добре думите му и изящния начин по който им обясняваше принципите и методите на разпространение на радио вълните в различните среди. – голям проклетник бе стария, ама и дар слово имаше. „Анализирайте разпространението на вълновия спектър от осемнадесет до двадесет и пет гига херца и ще видите експонента на затихването му в бетон, олово и обикновена закалена стомана“. Още кожата ме сърби от проклетите му вълни.

- Сигнала затихва, повредил си захранването! Подай бързо някакво напрежение, примерно един волт и четвърт на конектора в гъза му, или поне на онова което е останало от него – смъмря го Сирил – да се опитаме да спасим част от комуникацията преди съвсем да е умряла гадинката. После ще се отдаваме на сладки спомени, старче!

Сигнала се усилва и стария Моудес с чашата си с цейлонски чай в ръка се приближава до монитора. На него тече плавно комуникацията, извличана от механичната хлебарка и двамата учени с нарастваща тревога установяват, че кода е нов и непонятен за тях. Успяват да запишат цялата поредица от широколентовата връзка, когато сигнала изведнъж спира и остатъците от хлебарката след кратко и многозначително изпукване окончателно се превръщат в непотребен електронен боклук. Сирил намира накрая комуникационния анализатор и след няколко настройки пуска това, което бе успял да запише от сигнала. Последва очаквано мълчание, през което на екрана нищо не помръдваше. Но те не дават зор на процесора, който прегрява в опитите да обработи огромния поток от информация. Добре знаят, че обработката ще отнеме поне десетина часа, през което време не могат да вършат нищо друго.

Тогава настава времето за спомени.

- Шугър Лий, казваш. А спомняш ли си Петмезян от курса по секретно кодиране на информацията? Щеше да ни е полезен сега.

- Че кой не помни проклетия арменец, крадеше ни постоянно гаджетата с обаянието си. Човек не знаеше кое преобладава в него, изкривения му интелект или черните къдри с които омайваше студентките в университетските мензи. Но не мога да отрека, че беше блестящ в разкодиране на информация.

- Не искам да си спомням за тези негови способности, по дяволите!

- Мария беше хубава, нали? На твое място щях да го сритам хубаво по топките...

- Не вади старите трупове от дрешника, моля те!

- … или поне да му избия десетина криви арменски зъби!

Продължиха така няколко часа в опит да оползотворят по някакъв начин скучното си време измежду напечените ламарини, но всеки един от тях чакаше с нетърпение ръмжащия сървър да изплюе резултата от анализа на бубата и да се опитат да разнищят начина по който машината комуникираше със себеподобните си.