автор: Nadie

- Четири кафета.
- Какви да бъдат кафенцата? Къси или дъли?
- Едно късо, две нормални и едно дълго.
- С кофеин или без?
- Едното без.
- Мляко?
- Двете с мляко. Топло. Отделно. В каничка.
- И три сметанки, ама сухи.
- И вода.
- Малка или голяма?
- Четири малки.
- Топли или студени?
- Една топла и три студени.
- Банкя или Девин?
- Девин.
- Розова или синя?
- Момиче, имаме само един час да решим съдбата на света! Не ни разсейвай, ако обичаш!
- Та значи се прибирам аз, и го гледам, седи пред компютъра, а на главата му...
- Еклер с шоколадова глазура… Това го нямаше в менюто преди!
- На главата му какво?
- Рана. С коричка.
- Каква коричка?
- Разчовъркана, каква! Кръв.
- Е, бил ли се е?
- Бил се той! Малката го ...
- Малката?!
- Ами тръгва нашият на пазар, вика на детето да му пусне торби от нас, малката слага вътре камъче, от онези кръглите, дето на морето ги събирахме. Камъче, камъче, ама колкото човешка длан.
- Но по-голямо ти не си ми нужно!
- Джагаров е демоде. Ако ще рецитираш, дай нещо по-съвременно...
- И така...Мята детето торбите от терасата, Лео Меси се засилва, страхотен удар с глава и – пук!
- Той, дявола, си няма работа...
- То и моя е безработен. Вчера му викам, хвани се да...
- Залепих му един анкерпласт на коричката – като плешива принцеса с корона стана.
- А малката?
- Ми изкарала си акъла. Като видяла кръвта, като писнала „Тати, не умирай!”
- Милата! Поне един човек да го обича!
- Дете, много си виновно, казвам й. А той ръмжи – не е виновно, аз съм глупав...
- Ние това го знаем! Глупав не, ами направо малоумен!
- Виновна е! Аз съм й казала – нищо по-малко от тухла четворка. А така само го ранява да се мъчи.
- Като на Еленка от долния етаж Жоро, мъжа й. Лов, та лов! Абе ти, с тея двете леви, к’ъв лов! Ще ми се простреляш, ще изпозастреляш и други невинни хора!
- Наумят ли си нещо, няма спиране!
- Купил си пушка и – врачанския Балкан.
- Бели ми меса по скали, черни ми кърви в земята, земята, майко, черната!
- Абе да не ти сипаха нещо в кафето?
- По скали и по орляци пропусна...
- Айде и тая... да не сте свили на децата тревата!
- На моя съм му казала – у дома оръжие – не! Или пушка, или аз! Че както се напива...
- И какво мислите се случва?
- Още един малоумник, предчувствам аз...
- Дванайсе сачми в крака, кървища, куцане. Обадили й се на Еленка от ловната дружинка да ходи да си го прибере от врачанската болница.
- Не се е наиграл като малък. Фройд така казва.
- Фройд пък ти! Кризата на средната възраст така казва! Като на Киро Герганата...
- И прибра ли го?
- Не само го прибра, ми и още едно дете му роди. Ражда жената, ражда любовницата – през три-четири месеца.
- Не тая на Киро бе, тая на ловеца!
- Той Киро, не беше ли и той ловец?
- Прибрала го, къде ше ходи. Накупила лекарства по рецепта, мазила, хапове, лосиони, стоварила го в къщи и му казала...
- Шоколадов еклер ли да ям или парфе с горски плодове?
- Казала му... ебати фобията от вземане на решение имаш и ти! Поръчвай го тоя еклер и млъквай! Та казала му, тука пиеш всичко по списък. А си гъкнал, а си шукнал, откарвам те обратно във врачанския лес, да те изядат мечките.
- Там мечки няма. Само глигани.
- Много пък знаеш ти къде какви животни има. Тебе ако пита човек, картофите по гранитогреса в мола никнат.
- Пил човека хапове ден-два, на третия ден проплакал тихо...
- ...Тихо мъртвият казал...
- Само да си посмяла!
- Жена, проплакал й, има тука едни розови хапчета, малко са ми големшки, не мога да ги преглъщам. Ама така, под сурдинка, деликатно й го казал.
- Ще ги пиеш, отрязала го тя! Аз ли тичах да трепя животни полупияна!
- И?
- Къде четвъртия ден започнала да му излиза пяна от устата.
- Мъж, и кръв да сере, ти викай – дренки е ял. Така казваше баба ми!
- Може и дренки да е ял. По горите има всичко – дренки, корени, грудки, горски плодове.
- Малко в повече ми идват твоите включвания за флората и фауната днеска!
- Хубаво тогава, парфе с горски плодове ще си поръчам.
- Отива тя в аптеката с рецептата, а там онова младо аптекарче, дето Грахчето го беше изпотила с презервативите.
- Грахче, какво пак си се гаврила с невинната младеж, а?
- Чакайте да доразкажа де. Та изпопритеснило се аптекарчето, мън така, мън онака, объркал бил антибиотика с някакви вагинални таблетки. Мъж й, като разбрал, заклел я: Еленке, това, дето се самозастрелях, и да кажеш на някого, ще го преживея, обаче за вагиналните таблетки ако ме разнесеш, дето ги пих – никога няма да ти простя!
- Още на следващия ден целия квартал разбрал! Сега му викат Жоро Вагината!
- Е, такова нещо не се прощава!
- Добре де, а на Киро жена му що ражда? Тя не знае ли за Гергана?
- Ей, ама значи! Никога не слушаш като се говори нещо, ами сякаш от небето падаш изведнъж. Ни в клин, ни в ръкав...
- Знае, как да не знае. Още от Цалапица знае.
- В Цалапица се намира най-големият и единствен разсадник за сертифициран овощен, розов и тополов материал в България.
- Направо от контакта я изключете!
- Какво?! Имам пряка връзка с Александрийската библиотека. Малко пък и вие да научите нещо полезно...
- Каква Цалапица? Те нали са от Пловдив?
- Е да де, прибират се един ден от София за Пловдив и на разклонението на Цалапица Киро й вика: „Абе да земем да се обадим на Данчо и да скочим до Цалапица – ей го къде е. Че от една година не сме го виждали.” Настанало неловко мълчание и Живка по едно време с ужасяващо спокоен глас казала: „Ама ти нали три дни спа при него миналия месец? И по-миналия… И по-по миналия…” А Киро захлопал чело във волана: да се таковам и аз в главата проста склеротична! Отбил в банкета и й казал: напускам те, жена, казал й, убий ме обичам друга, а тя, нали е хитра – двете ни момчета пораснаха, рекла, в университета са, направи ми поне едно бебе, да не стоя сама.
- Гергана - куха като лейка!
- Куха, куха, ама само в главата. Циците й хич не бяха кухи!
- И какво като хвърли сума ти евра да й ги направи? Сега си останаха с нея –краткотрайните материални активи се превърнаха в несъбираеми вземания.
- Е не, заклевам се, падаш от небето като тоя, австриеца си, как му беше името...
- Дето скочи от нещосферата...
- Стратосферата. От 30 километра се метна.
- Що не земе моя да се метне така! Без парашут!
- Звъня му аз на Киро миналата пролет. Къде си, бе? В родилното! Гергана ражда!
- После два месеца по-късно, кажи им го това...
- Да, после след два месеца пак му звъня. Къде си бе? В родилното! Живка ражда!
- Жива да не бях, ама на – жива съм!
- После пак пролетта-къде-си-бе-в-родилното – Гергана му родила още едно.
- Машина, човече!
- Машина, ама лятото се разбираме да пийнем по бира, той ми цъффа с жена си. Като отиде Живка да пикае, го питам, абе а с Гергана какво стана? Нямам, вика, какво да си кажа с нея.
- Е, добър ден! Това пък как всички го разбрахме още като я видяхме, само той не го разбра!
- Мъжете са дебили.
- На работа я нае, директор продажби я направи, пък тя освен себе си до тогава нищо друго не беше продавала.
- То тя както се продаде, по учебник го направи! Сега – издръжка за нея и децата, къща в Бояна, вила на Влас...
- Няма що, голямата далавера да отгледаш самичка две деца и да растат без баща...
- Ами да са се пазили. Презервативи още в древен Египет е имало.
- И във всяка аптека. И какво за аптекарчето?
- Абе решаваме в офиса да заздравяваме колектива. Шефа къде-къде, пак на мен на главата: не ща, казва, банкети, кръчми и простотии, дай нещо по-така. Нали ходеше на нещо там, какво беше.“ На куиз, викам му. По ваше време викторина, сега - куиз. Отбори, въпроси разни за умници. Речено-сторено. За една от игрите решаваме в непрозрачна торба да зашием разни предмети и опипом колегите да познават какви са. Слизам аз в аптеката да взема презервативи, щото нали опипом те са доста объркващи.
- В какъв смисъл?
- Както казва Кралицата на сърцата в Алиса – не винаги трябва да се търси смисъла.
- По-добре Луис Карол, отколкото Ботев – по съвременно е.
- Луис Карол е написал „Алиса“ през 1865, а Ботев е написал „Майце си“ през 1867. От хронологична гледна точка Ботев е по-съвременен.
- Ей, Читанкаточкаинфо, в грешния чат си. За презервативи говорехме.
- Добър ден-добър ден, какво ви трябва и аз – презервативи, ама от най-евтинките. Момчето пита колко, аз му викам петнайсетина – двайсе. Имам само пет, предполагам, че за сега ще ви свършат работа, елате привечер, ще ми докарат. Не ме устройва, трябват ми за едно състезание.
- Какво като сме на по 40. Направо сме си за олимпиада.
- От тогава а съм излязла да разхождам кучето, а се е измъкнал иззад касата пред вратата. Пуши и ме гледа мазно.
- Пак че не крещи с цяло гърло „Auroram, Месалино!“
- Ми да, той сигурно латински е учил – във фармацията е задължителен.
- Като каза Месалина, за Цезар да ви кажа... Едва оживя!
- Децата пак ли пробваха дали може да лети?
- Тоя път мъжът ми пробва. Жив да го зазида.
- Дюлгери чешма градили, в село се дума разчуло, че са Гергана вградили...
- Ще ти запуша устата с покривката!
- Що бе, нека рецитира! Плюс това е тематично, нали. За Гергана...И е най-актуално от всичко до тук – писано е през 1873!
- На всички ще ви запуша устите с покривката!
- И как го зазида?
- С гипса, дето го държи в шкафа на балкона, как. Той колекционира гипс. Направо във фетиш го е обърнал.
- Що пък точно гипс?
- Ако му цепне детето главата пак, да се самогипсира...
- Без гипс едно домакинство не можело да просъществува. Пълнел всички дупки! Ако ти бомбира мазилката, ако ти протече банята, ако ти падне пломба, заблудени куршуми дупки ако направят...
- Да не сте се преместили на ивицата Газа без да знам?
- Като не е гипс, ще е друго. Моят събира кабели и щепсели. Все едно змии гледам в гардероба.
- Ами то плюшкиновския ген от леля му идва, щото нали и тя събирала, събирала – вълнени одеала от Държавния резерв, чували с брашно, с гъгрици...Такива молци се бяха навъдили у тях – като южноамерикански кондори големи, три метра размах на крилата – пляс, пляс!
- Нали за кучето беше историята уж, какви змии, какви кондори!
- За кучето, де. Тъй, заминавам аз в командировка за една седмица. Готвя за него, готвя и за мъжа. Оставям в хладилника храна, в кутии наредена, вадиш и топлиш.
- При топленето на храната се губят 50% от хранителните й качества.
- Айде изключи го тоя сателит и слез сред простолюдието малко…
- Заминавам аз командировка, а моя си бил камшика и на вилата с любовницата.
- С оная от Варна или с учителката на Милето по английски?
- С учителката, щото Милето нали е при баба си...
- Кучето огладняло и преровило всички шкафове. Вадило, дъвкало бесняло... От две седмици не мога да изчистя.
- Да чисти той бе, що ти чистиш?
- Забранил ми е. Откак изхвърлих леля му.
- Тая история не я знем!
- Ами като се запознахме, то у тях – нечовешка кочина...Щото неговия праг на търпимост към мръсно и хаос е на границата със стратосферата.
- От там дето скочи австриеца... Как му беше името? Кофер нещо си.
- Целикофер Колипатков – това е истинско българско име. Правих му нотариален акт за ипотека онзи ден. Какво! Заклевам се! Ще ви го доведа с личната карта следващия път.
- Да бе, само той ни липсва тука на пейзажа.
- Така де, тя, леля му, умряла предната година, ама Държавния резерв си стои. И мятам аз в кофата пред блока направо от прозореца стари кутии, пълни с бог знае какво...
- С гипс, сигурно...
- Русенско варено - консерви от основаването на завода през 1952, копърка в собствен сос – то колко да е собствен, като половината бяха протекли и миризмата си беше направо обществена, боб в буркани, и тъкмо метнах една кутия от най-горния рафт, той връхлита и вика опа, току-що изхвърли леля! Те у тях умрелите си ги държат на най-горния рафт – леля му, дядовците му и двамата, големия му братовчед... В метални кутии от бразилско кафе. Шарени едни такива...
- Харесва ми такова отношение към смъртта! Като при траките – те умират, ние празнуваме.
- Та Цезар дъвкал и беснял и направил торбите с гипса на дармадан. И водата от купата си разлял върху гипса.
- Майко мила!
- Именно. Замесил Цезар чудна смес и се циментирал на балкона. Не може да мръдне. Той вие, съседите отгоре му хвърлят храна и с маркуча го поливат да не умре от жажда.
- И как го измъкна?
- С чук. Сама го отчуках. От ветеринарната клиника ме изгониха – с паметници не се занимавали. Накрая го заведох при фризьорката ми. Острига го до голо и свали гипса с козината. Връща се моя – какво си направила с кучето ми, вика, наглецът му нагъл.
- Ама пък и ти как търпиш! Аз до сега да съм го изгонила.
- Че за какво да го гоня. Пари щом има. От гузна съвест ме заведе в мола, избирай си, вика. И аз къде-къде, в магазина за кожени палта.
- Кой пък носи още кожени палта! Само рускините.
- Посред август!
- Август-мавгуст, няма да тичам из целия мол да му празня картата. Така – едно палто и бум – четири бона наведнъж.
- Практично!
- Практично, ама ни едно не ми стана. Двайсетина пробвах, пръхтях и се потих – ни едно не мога да закопчая. Вече само чанти ще си купувам. Те поне не ми стискат на талията.
- Грахче, ти какво мълчиш? Да не се отрови с парфето?
- Влюбена съм!
- Че такива като тебе влюбват ли се? От теб по-скоро очаквам да чуя…
- Знам. Науката определя любовта като бозайнически инстинкт, подобен на глада или жаждата. Хелън Фишър - водещ експерт в областта на любовта, разделя любовта на три отделни, частично сливащи се етапа: страстно желание, привличане и обвързване.
- За мен само секс, ако обичате. Троен.
- Тройной. Миришеше на мокри пенсионери в трамвай тоя одеколон.
- Не казвай на никого, че го помниш. Че ще видиш секс друг път!
- Ще те препарират за музея на соца без да питат повече.
- Чакай сега Грахчето да каже! В кого се влюби, душко? В онзи от Испания ли?
- Сигурно в рокера, дето качваха Вихрен.
- Не е в него. Там нещата се разсъхнаха още веднага. Тръгнах с раница, пълна с надежда, а се върнах с мазоли по краката и без секс.
- Да не е оня от интернета?
- Ц, там нали майка му ме изгони, че съм разведена с дете, а той на 50 си търсел свястна булка.
- Абе живи и здрави да сме!
- В шефа се влюбих, обаче е кауза пердута.
- Оня, костюмара, дето стои като веган на македонска сватба ли, ма? Ти акъл нямаш!
- Много е деликатен, възпитан, такива вече не се срещат. Покани ме на кафе онзи ден!
- Охо, тя работата явно напреднала!
- Ба, напреднала! „Да изпием по едно кафе след работа“, вика ми, с оня, кадифения глас, а аз се огледах, явно на мен говори, то около нас други няма, така се вцепених и с целия си акъл му казах „Мирси, женена съм“.
- О, тежко бреме! Най-скъпият подарък стойност губи, дарителят когато ни разлюби!
- Който каже от кого е цитата, плаща сметката… Какво се умълчахте, бе!