автор: thebigplucky

И ако само очите ни не бяха се разпознали през масите...
И ако не бяхме потърсили нещо един в друг отчаяно...
- не разнообразие в изживяванията;
не онова прокрадващо се усещане за грях,
придаващо неповторима пикантност
и тръпки навсякъде -
а онази Любов – чистата и святата, и сляпата -
която нищо не иска и нищо не чака -
само взима душите на двама и ги оковава -
без да има никакви доказателства за вина.
И без претенции за пълнота и цялост – пали кладата,
сгорещява катрана на незадоволените желания...
А купчината удобни захвърляне камъни,
грижливо събрани отвън, нараства.

И ако само ръката ти не беше потърсила ръката ми в онзи самотен час...
И ако не бяхме избягали на онзи случаен таван -
да си разкажем всичкото минало, изстинало в нас
и за всичкото пламнало настояще,
от което нямаше как да се откажем.
И понеже нямаше и сламка, за която да се хванем -
дадохме си само онова, с което временно разполагахме,
и нищо същевременно не си обещахме.
Времето спря, потъна в някакво неопределено очакване,
а таванът се превърна в храм,
където изповяданото изплува от забравата,
и ни обгърна с призрачна нереалност,
в която някак си повярвахме...

И ако само тялото ти не се беше сгушило в тялото ми...
и не бяха се взривили онези изпепеляващи страсти -
може би всичко щеше да си остане така – неизживяно.
Но аз вече бях прекрачил разумните граници,
а ти - не ме спря.
После... После – вече беше късно за обясняване.
Забихме в себе си по още един горещ кинжал
и с белег, оставен остаряхме -
да не се забравим...
Нощем – самотата ми плаче с още един глас,
още една болка гърлото ми стяга
и дълго, дълго не престава...
Затова и все още те чакам, Любов, моя чиста и свята, и сляпа.

И само ако знаеш – какво ли не съм готов да ти дам...