автор: alex_dlr

На този свят има лоши хора. Предатели, садисти, озлобени от живота типове. Те нараняват без причина. Готови са да осакатят душата на невинните, не защото са им навредили. Не защото има причина. Просто така – от злоба.
Неведнъж сме се сблъсквали с тези хора. Те са част от живота. Дори има такива, които приемат делата им за нормални.
Причиняването на болка е нещо естествено за злите. Като мигането. Правят го с лекота, без да се замислят, без да изпитват угризения. Рядко се намират люде, които са готови да отвърнат на удара, да накажат злото, да се изправят срещу неправдата. Тази история разказва за такъв човек – силен мъж, който се въздига от пепелта, като феникс, с една единствена цел – отмъщение.


Сложно нещо е животът. Преминаваме през какви ли не събития, хората идват и си отиват, а времето тече, без да ни обръща внимание. Животът на Робърт също беше сложен. Особено това, което стана с Дейвид и Мари... а, да! Първо да ви разкажа нещо за Робърт.
На пръв поглед художникът Робърт бе обикновен човек. Не привличаше внимание с нищо. Това беше неговото прикритие за уникалния интелект и хитрост, с които бе оцелял през годините.
Робърт бе израстнал в сиропиталища. Не знаеше, кои са истинските му родители. Това, разбира се, го тормозеше доста време. Все още помнеше как всеки ден гледаше през прозореца, чакайки майка си и баща си. Моментът така и не дойде. Момчето се чувстваше уязвимо и потиснато дълго време. Често го тормозеха, биеха го, унижаваха го. Децата в институциите бяха жестоки с него. Не знаеше защо. Реши, че някои хора просто са лоши.
Това го бе направило гневен, но не промени факта, че е безпомощен. В дните му нямаше щастие, нямаше причина да живее. Крепеше го единствено очакването, че през прозореца ще види родителите, които не познаваше.
Смъртта на надеждата погуби и него. Не ядеше, не спеше и най-лошото – не рисуваше. След като разбра, че няма за какво да живее, се качи на покрива на сиропиталището и застана на ръба. Въпреки че не му се оставаше на този жесток свят пак го бе страх да умре. „Сложно нещо е животът”, мислеше си малкият художник, гледайки към градината под него. Все пак реши, че няма да разбере колко е сложно до старческия край. Усети, че набира смелост, вдигна единия си крак... и някой го издърпа толкова силно назад, че едва не му скърши врата.
– Ти луд ли си, бе?
Последвалият шамар така замая Робърт, че му се привидя архангел Михаил. Когато погледът му се прочисти, отново беше на тавана, пълен с прах и вехтории.
– Щеше да скочиш ли? Малоумник!
Пред Робърт пуфтеше и кръжеше мускулесто момче, поне с две години по-голямо от него. Русата му коса се спускаше покрай лицето му, а сините му очи гледаха гневно.
– Това е мой избор. Животът и смъртта са си мои и ти нямаш право да ме спираш! – викна Робърт.
Момчето го гледаше глуповато. Примигна. Продължи да го гледа. Скоро осъзна:
– А, бе, ти със сложни думи ли ми говориш?
Художникът не знаеше как да отговори на този въпрос.
– Мразя сложни думи – добави здравенякът.
– Думите са прости – проговори тихо Робърт. –Животът е сложен.
Русокосият младеж отново го гледаше глуповато.
– Ти си умен – заяви предпазливо той.
– Не мога да кажа същото за теб – поклати глава Робърт.
Другият младеж се засмя и махна с ръка.
– Ааа, да, аз съм си тъпанар. Хайде да слизаме, че е време за обяд. Ако го пропусна ще ти забия още един шамар.
Така Робърт срещна Дейвид – хокеист, сваляч и най-добър приятел. Двамата бяха почти неразделни. Винаги имаше за какво да говорят, въпреки че живееха на едно и също място.
Художникът и спортистът бяха напълно противоположни, но по онзи симпатичен начин, който не отблъсква, а допълва. Робърт вече не беше сам. Имаше кой да го пази. Всички се страхуваха от Дейвид и имаше защо. Спортистът притежаваше бърз и мощен удар, който винаги уцелваше най-болезнените места. Често тези удари започваха в защита на чернокосия приятел на Дейвид. Самият хокеист често казваше, че никой, освен него, няма право да млати Робърт.
Въпреки сладостта на приятелството младият талант не пренебрегваше ученето и рисуването. На 14 откри, че е полиглот. Нямаше да забрави как Дейв реагира при тази новина:
– Супер! Ти си полиглот, а аз съм полуидиот.
– Така едва ли ще си намериш свестна приятелка – подхвърли Робърт.
– Не ми пука – изсумтя Дейв с наперената си усмивка. – Жени винаги ще има, дори за най-големите идиоти.
– Дори за мен? – попита учудено 14-годишният художник.
– Най-вече за теб – заяви приятелят му, сякаш това е най-нормалното нещо на света. –Ти си умен тъпанар. Такива като теб винаги се оправят. Виж хората, като мен, които могат само едно, са в еднопосочна улица и тя често е задънена.
– Ти можеш две неща – поправи го Робърт.
– Е, хокея. Кое е другото?
– Да пребиваш хора.
Дейвид се замисли. След няколко секунди се ухили.
– Еееей! Аз мога две неща!
Нещеш ли, след две години, Дейвид излезе прав. Намери се момиче и за Робърт. Мари беше художничка, която всеки делничен ден след училище минаваше покрай сиропиталището. Косата й беше дълга, руса и рошава. Винаги бе облечена в пуловер или суичър, носеше дънки с разрези на коленете и кецове. Нямаше нищо общо с напудрените 16-годишни фльорци, които се возеха в колите на „батковците”. Всеки ден Робърт се качваше на дървото до оградата, за да наблюдава изяществото на преминаващата красавица. Всеки ден в 14:15 часа. Това беше като ритуал, навик, традиция... нещо, което не можеше да пропусне и правеше без излишно обмисляне. Без да оспорва. Без да се съмнява.
Един ден, спазвайки ритуала, влюбеният младеж се качи на дървото и зачака момичето. Изненадващо нещо му падна на главата. Нещо голямо, но леко. Когато погледна надолу видя грамадна маратонка, висяща върху по-ниските клони. Погледна нагоре и видяното не го изненада. Само едно момче в сиропиталището носеше обувки с размерите на сал.
– Дейв, позволявам ти да скочиш с главата надолу от това дърво – каза Робърт.
– Не! – заяви тържествено Дейвид. – Аз завладях това дърво в името на Один!
– Човек, сериозно, махай се.
Дейвид вдигна вежди.
– Защо си толкова злобен? Искаш да останеш насаме и да си „поиграеш с четката” ли?
– Не, тъпак – засмя се Робърт. – Просто искам да остана сам. Тук ми е добре...
Това обяснение не мина, защото по улицата се зададе Мари. Толкова обикновена в красотата си...
– Ахааа – каза тихо Дейвид. – Значи все пак искаш да си „поиграеш с четката”.
– Не е смешно – прошепна сърдито Робърт.
– Отиди да я заговориш, жените не харесват пикльовци – подкани го Дейвид.
– Не харесват и рисуващи сираци – промълви художникът с крива усмивка.
– Ти ще кажеш! – възмути се хокеистът и бутна приятеля си.
Робърт не се беше качил високо, но все пак остана без въздух, когато се строполи от дървото. Причерня му и се опита да възстанови дишането си.
– Леле как падна! Добре ли си? – прозвуча глас... женски глас.
Робърт още не можеше да си поеме въздух и не отговори веднага.
– Мисля, че ще оживея – каза след няколко минути.
– Какво правеше на онова дърво?
Младежът се надигна и извади грамадната обувка на Дейвид.
– Опитвах се да скрия обувката на един приятел.
– Приятелят ти да не би да е тиранозавър? С тези обувки...
Робърт се засмя и я погледна. Тя също се засмя и почервеня. Художникът нямаше опит с жените, но това би трябвало да означава, че се чувства добре.
– Ммм – започна Мари. – Аз трябва да се прибирам. Утре, ако си тук, се покажи, за да знам, че си добре.
Младежът повдигна вежда. Хубавицата се интересуваше от него!
– Добре. В 14:15, нали?
– Ами... предполагам – подсмихна се Мари.
Робърт не можеше да повярва, че се беше получило. Тази случка го замая и не му позволяваше да мисли за друго. Не говореше за нещо по-различно от това как си беше „изиграл правилно картите”, как го бе гледала Мари и как утре щеше да говори с нея отново.
Това бе само началото. Връзката им започна след няколко дни. Скоро след това Дейвид пък напусна сиропиталището, защото навърши пълнолетие. Веднага започна да играе в местния отбор по хокей, показвайки потенциал за светло бъдеще. Това не попречи на приятелството му с Робърт. Виждаха се често, а всички в сиропиталището се радваха когато големият играч се връщаше у дома.
Робърт прекарваше повечето си време над тетрадките, в които рисуваше бъдещите си шедьоври или с Мари. Момичето мечтаеше да стане дизайнер. Така двамата с обща мечта продължаваха по пътеката, която заедно отъпкваха през полята на живота.
Когато Робърт стана мъж и се наложи да напусне прашните коридори на институцията, веднага заживя с Мари. Работеха каквото намерят. Успяваха да преживеят някак си и с големи усилия превърнаха малката, занемарена къща в уютен дом. Сложиха симпатични мебели от дърво, килим и хубави прибори. За да отпразнуват втората годишнина от връзката си Робърт взе малка пухкава котка. Кръстиха я Джесика.
С тази последна новост мрачната къщурка стана дом – топъл, приветлив и обичан. Дейвид беше един от малкото им гости, с изключение на родителите на Мари. През последната година те започнаха да приемат Робърт по-добре. Дори говореха с него.
Най-щастливият момент в дома беше три години по-късно, когато Дейвид стана щатски шампион с отбора си. Робърт скачаше на едно място, развявайки дългата си черна коса, а Мари хлипаше от щастие. Мечтата на най-добрия им приятел се бе сбъднала.
Сложно нещо е животът. Но от време на време е сложен по хубав начин. Един сирак бе станал шампион, беше успял там, където се чувства щастлив. Робърт се възхищаваше на Дейвид. Харизматичен, атлетичен и победител – съдбата на някои хора е да са велики!
След няколко месеца Робърт разбра, че Дейвид се е завърнал в родния град, но вече имаше собствена къща и живееше в квартала на богатите. Преди време за двамата приятели това място беше нещо недостижимо. Мисълта за този квартал беше като да се взираш дълго време в небето – идва момент, в който разбираш, че не можеш да осмислиш нещо толкова необятно. Художникът дори мислеше да не ходи там, но Мари го накара да посети стария си приятел. Робърт не искаше да се натрапва така, а и се надяваше, че Дейв ще го потърси сам, като доказателство, че парите и славата не са променили нищо. След като разбра, че хокеистът ще се спотайва, младежът реши да отиде при него и да разбере какво става.
Трудно намери адреса, но къщата беше толкова впечатляваща, че нямаше как да я пропусне. Три етажа, много стаи, огромен двор с басейн. Спортът определено беше печелившо начинание.
Докато се чудеше дали въобще да влиза в двора, вратата на къщата се отвори. Очертанията на атлетичния мъж се появиха на края на пътеката. Дейвид крачеше наперено, както винаги, към стария си приятел.
– Май забрави да се обадиш на някого – подсмихна се Робърт.
– Бях зает, братле, – отвърна спортистът и стисна ръката на приятеля си. – Влизай, ще пийнем по нещо. Ти още ли не пиеш?
– Някои неща не се променят – каза художникът и потупа широкия гръб на атлета.
Отвътре къщата изглеждаше още по-добре. Интериорът беше уютен и изискан. По стената имаше снимки в рамки на Дейвид – като дете, като юноша в хокея, негова снимка с Мари... Снимката му с Робърт беше само една – общата снимка на децата от сиропиталището. Не че беше важно, но двамата са семейство, а да нямаш в дома си снимки на собственото си семейство е странно.
Младежите се настаниха покрай масата и си наляха по питие – Дейвид – уиски, Робърт – портокалов сок.
– Сега започвай да говориш, големи човече. Какви са бъдещите планове на шампиона? – попита художникът.
Хокеистът се загледа в чашата си, потропа няколко пъти с нея по масата и отпи. Преглътна тежко и продължи да гледа чашата.
Робърт се чувстваше неловко. Тук ставаше нещо. Приятелят му се държеше напрегнато и студено.
– Ако си изморен, може да се видим друг път – предложи Роб, като добър приятел.
– Изморен съм – заговори Дейвид през зъби. –Изморен съм от теб и от това да се крия!
Спортистът удари чашата в пода, разбивайки я на десетки стъкълца и капки.
– Я се успокой малко! Можеше да кажеш, че си пиян и нямаше да влизам. Прибирам се и когато реша да дойда с Мари гледай да се държиш по-малко като идиот и повече като приятел.
След тези думи Робърт прокара пръсти през дългата си черна коса и тръгна към вратата.
– Мари ще остане при мен – заяви твърдо Дейвид.
Роб се спря. Обърна се. Приятелят му гледаше в земята с почервеняло лице и насълзени очи.
– Знам, че си пиян, но това вече прелива чашата – промълви тихо дългокосият младеж.
– С нея имаме връзка от една година. Когато ходеше на работа, аз идвах у вас. Правех с нея неща, които ти не можеш да направиш с хилавото си тяло.
В началото Робърт не усети нищо. Малко по малко започна да осъзнава предателството. Умората на Мари, отчуждението на Дейвид, погледите, които си разменяха неговото момиче и единственият му приятел. В главата на таланта се преплитаха спомени от сиропиталището и мрачни мисли от настоящето. В един момент Дейвид беше едрото момче, което разбиваше носове за да пази приятеля си, а в следващия беше човекът, който стоеше сред останките на счупената чаша. Мари пък от момичето със скъсаните дънки се превръщаше в лъжливата кучка, която е сега.
– Чия беше идеята? – попита спокойно Робърт.
– Просто се случи. Много време си говорехме, че ако не ти, а аз бях паднал от дървото – ти щеше да си просто кльощавия ни приятел. Заради това падане те наричахме „червивата ябълка”. Сигурно ти харесва, умно е.
– Всъщност е тъпо – прекъсна го тихо художникът. – Дървото беше кестен.
Дейвид се разсея за няколко секунди, които Робърт използва за да изкара чернилката, която се събираше в гърдите му.
– Ти си идиот. Ние бяхме семейство, единственото семейство, което някога сме имали. Пазехме се, помагахме си и единствената причина да сме тук, сега, Е ЧЕ БЯХМЕ БРАТЯ! ТИ СЕ ИЗПЛЮ НА НАШЕТО БРАТСТВО, ТИ РАЗРУШИ ЦЕЛИЯ НИ ЖИВОТ... и направи това заради жена. Нали не ти пукаше за тях? „Жени винаги ще има”, това са твои думи...
– Нещата се променят. За да постигнем нещо и ние трябва да се променим. С Мари го разбрахме, но ти си остана същия наивен сдуханяк, какъвто беше и в сиропиталището. И да, прав си - изплюх се на всичко и ще го направя пак.
За да подкрепи думите си Дейвид се изхрачи на пода. Това беше обида, която Робърт не можеше да пренебрегне. Застана пред някогашния си приятел и го шамароса с всичка сила.
Очакваше, че това ще е краят на срещата, но бе забравил, че сега Дейвид е различен. Мощната му десница се стовари в слепоочието му и го прати в света на мрака. Известно време не изпитваше нищо, но в един момент болката от ритниците в ребрата и корема му стана осезаема. Когато изгуби интерес в това да троши от бой най-близкия си човек, Дейвид вдигна жертвата си, хванал я с едната ръка за колана, а с другата – за яката. Отвори входната врата с ритник и захвърли Робърт на каменната пътека.
– Не се прибирай тази вечер. Ще отида да взема мацката си и ако те заваря там – ще те спукам от бой.
Последва гръмотевично затваряне на врата. Не само вратата на къщата, но и вратата към живота. За Робърт вече нямаше смисъл от него. Имаше само болка. Душевната беше толкова силна, че притъпяваше физическата.
Не помнеше как се е изправил, как се е качил на автобуса и как е стигнал до малкия си дом. Помнеше заплахата на Дейвид, но си струваше да провери. Трябваше да се види с нея. Дори само за няколко секунди преди да напусне живота му и да направи унищожението му пълно.
Отвори вратата и се строполи на прага. Краката не го държаха, беше отпаднал и посинен. Застана на колене и махна косата от подутото си лице. Мари стоеше между два куфара и го гледаше студено, със скръстени ръце.
– Мисля, че не трябва да си тук – заяви тя.
– Значи е вярно? – промълви Робърт с дрезгав шепот.
– Да. Аз съм жена, която мисли за бъдещето си – вярно е. С теб нямам бъдеще – вярно е. Дейвид ме кара да се чувствам като жена, за разлика от теб – вярно е. Не си глупав. Можеш да го разбереш.
– Не разбирам кога стана такава.
Мари се усмихна широко, показвайки белите си зъби.
– Когато се огледах и видях какъв е светът. Момичето, което бях, няма шанс да оцелее в такъв свят, а какво остава да просперира с таланта си? Ти живееше в твоя си свят – свят, в който можеш да успееш, само ако си талантлив и борбен. Затова от теб няма да стане нищо, защото за да успееш, трябва да си акула, да разкъсваш всеки, който влезе в твоята територия. Ти си мишка, която пробива дупки и се надява да намери голяма пита кашкавал.
Робърт слушаше внимателно и попиваше всяка дума. Вече обмисляше как ще запомни тази реч и някой ден ще я накара да съжалява за това.
Мари вдигна куфарите си и избута бившия си приятел от прага. Робърт влезе с куцукане в къщата и затвори вратата – тази на дома и тази на досегашния си живот.
Коленичи до леглото и погледна котката си. Джесика мързеливо притваряше очи и мъркаше успокоително.
– Само ти ми остана, Джеси. Те ме предадоха – заговори Робърт и се разтрепера.
В тялото на младежа имаше толкова болка, гняв и отвращение, че от очите му започнаха да капят едри сълзи, които се попиваха в одеялото. Спомените го съсипваха, а омразата, която изпитваше сега, се бореше с обичта, която имаше към двамата предатели.
Мари го бе накарала да изпитва истинско щастие и да погледне живота като нещо специално, в което ще се случват хубави неща.
Преди много години Дейвид пък го бе спасил от самия него. Там, на покрива на сиропиталището. Може би хокеиста имаше право да отнеме живота му, след като го бе спасил веднъж.
Несъмнено двамата предатели вървяха към светло бъдеще. А какво го очакваше Робърт? Започна да си мисли, че може би са прави. Той е само мишка. Може би трябваше да се откаже от мечтите..., а защо не и от живота? Преди години не бе скочил навреме от сиропиталището. Може би сега бе моментът да прекрати безсмисленото си мизерно съществуване.
Изведнъж Джесика отвори широко очи. Черните бездни се впериха в лицето на художника и го приковаха, като опитен хипнотизатор.
„Недей!”, разнесе се глас в главата на Робърт. Едновременно зловещ, дрезгав и ласкателен шепот изпълни мислите му. Младежът не се стресна. Напротив – отдаде се.
„Усещам болката ти. Усещам гнева ти. Ти искаш отмъщение...”
– Не – заяви на глас Робърт. – Отмъщението е оръжие на слабия!
„Това са думи на някой, който е ядосал прекалено много хора. Не ги използвай пред мен. Те са лъжа. Ти искаш отмъщението. То не е зло. То е справедливостта, която не всеки е готов да въздаде. Ти го искаш. Знам го. Твоят копнеж ме събуди и аз отвърнах на неизречения ти зов.”
– Кой си ти?
„Погледни дълбоко в очите и ще ме видиш...”
Робърт се фокусира върху огромните черни очи на Джесика. Виждаше единствено отражението си – застанал на колене до леглото в тъмната стая. Малко по малко образът ставаше различен – лицето му започна да изкривява формата си, очите му засияха в кърваво червено, а над главата му се извисиха два рога. Така, секунда след секунда се променяше, докато не заприлича на разярен бик.
Художникът мигна само веднъж и образът изчезна. Виждаше отново себе си.
– Какво беше това?
„Няма значение. Има значение само болката”
– Как да я спра?
„Няма да я спираш. Дай я на тези, които я създадоха. Болката е тяхна. Болката ги иска. ВЪРНИ ИМ БОЛКАТА!”
„Какво си ти”, мислеше Робърт.
Желанието растеше...
„Аз те познавам”
Гневът се издигаше...
„Ти си част от мен”...
Предателството ще бъде наказaно...
„Ти си демон”...


Преди да започнете отмъщението трябва да имате план. Крайната цел е болката или тежката поука за човека, който ви е наранил. За да атакувате трябва да намерите слабост, най-подходящото място, което да засегнете. Всеки има слабости. Никой не е неуязвим. Питайте Ахил, ако не ми вярвате.
Когато мишената е поставена, трябва да заемете удобна позиция, за да я уцелите. Направете нещата така, че да ви е комфортно. Поемете контрола. След това само карайте внимателно и в трезво състояние.

Следва продължение... в истинската книга

Книгата може да бъде открита в книжарниците.