автор: bbobbibgbs70

ЗАПИСКИ ОТ ЗАТВОРА

Ден четвърти. Чакаме на опашка за телефон с жетони, който се подслушва. Така ще пропусна разходката в затворения двор на мрачната сграда, наречена каре. Там е пълно с татуирани мутри, които само чакат да ги погледнеш и да се заядат с теб, направо да си изядеш боя, а униформените се правят, че не виждат нищо.
Трябва да се изкъпя, ако успея , че мириша на вкиснато кисело зеле.

Днес имах голяма изненада, която накара сърцето ми да бие като барабанист от хард - рок група. При мен на визита от квотата си като адвокат дойде любимата ми жена. Седна срещу мен в олющено влажно помещение, нарочено за свиждане. Дълго и вперено се гледахме мълчаливо в очите, докосвахме си пръстите и си говорихме безмълвно. Не издържах и се разплаках. Отнякъде бързо влезе старшина, изведоха ме на двора, дигнаха ръцете ми и ме претърсваха. Дадоха ми дрегер за алкохол и дрога. После със шут в задника ме изпратиха да се връщам в кочината...

Още един ден мина. Дори циганите се оплакват, че клозетите са пълна свинщина, а общите кофи в килиите ни вонят убийствено. Голям проблем сега. Цигарите в лавката свършиха, а тя е в ремонт. Хартията за цигари – предимно вестници се пълни с всякакви прахообразни боклуци, дори начукани с камък хлебарки, мухи и паяци... Всички индианци / роми / се познават и са роднини. Даже това е семейна гордост - да си в затвора, а жена ти да е бременна, малолетна и вече поне с три деца... Презервативи ли – това било пълна глупост, членовете им не изпитвали и грам удоволствие с тези гумени боклуци. На мой въпрос, защо не си направят собствена държава някъде по света, която да се казва примерно – Цигания, и всички роми да се сберат там, те вкупом отговарят, а кой ще ни храни , кой ще ни управлява...

Днес рано сутринта всички мои съкилийници – като мравки ме нападнаха още докато спях. Бил съм хахо и съм пречил на нормалният им живот. Мълча свирепо и гледам в една точка. Пак съм се унесъл. Събуди ме удар в главата с обувка, после шамар и юмрук. Цялата банда се нахвърли върху мен, след като ми метнаха една прашна черга. Снощи имах страшни болки в стомаха и се разхождах насам – натам в тъмния лабиринт от двойни легла и зловония. Това бил грехът ми, а те хъркаха като змейове. Вратата скръцна с тежък удар и всичко утихна. Главата ми щеше да се пръсне от гняв, парещо усещане и сърцебиене...

Пак имах посещение от двама близки мои хора. От двойния плет и рева на циганите не се чува, нито вижда нищо. Плаках много, бяха ми донесли хранителни продукти. Като ги вземех всичко се разграбваше от старите тартори по килиите, които ги пробутваха на униформените за различни привилегии. Запазена прастара марка във всички абсурдистантски пандизи. Вечерта сънувах че пишкам, а все не мога да свърша. Чувах и сън на водопад. Вратата за тоалетната у дома бе заключена... Събудих се с вик и цял подгизнал от собствената си топла солена урина...

Преместиха ме в друга килия. Кибритена кутийка – около два на три метра с две тесни като иглени уши прозорчета и те обвити отвън с решетки от бодлива тел. Тук ще бъда съвсем сам около седмица, преди да ме преместят в затворническата лудница в далечен планински град. Така ми е по – добре, при условие, че режимът е същият, но съм – здравей аз ! Никой от бившите ми съкилийници, които въпреки, че ядяха от моята храна, пиеха от моето кафенце и пушиха от купени от мен цигари не ме пожела в тяхно помещение. Така се намерих в тесен като ковчег изолатор. Моите фарисеи дори написали общо писмо с подписи от криви кръстчета с искане да бъда изгонен от този затвор и преместен доживотно в друг. Аз наистина чувах гласовете на моите родители, даже усещах как ме докосват. Явяваха се като малки светещи кристални сребърни прахообразни топки – вид форма на друг тип енергия, която бдеше над мен . Тялото ми не издържаше и исках да тръгна с тях, но... Нямаше как.

Понякога ми се губят цели дни. Не знам къде съм. Привиждат ми се едни пейзажи и част от градски ескизи, а аз съм легнал полумъртъв на легло с дюшек от слама. Пълен е със свински бълхи, които като те ухапят оставят по кожата лабиринт от огромни пъпки – все едно едно едра шарка, които освен че сърбят ужасно, минават трудно и стават на рани. Поисках лечение и то веднага. Иначе щях да умра и душевно и физически... Нека бъде светлина... По дяволите, нека бъде, каквото и да е. Не искам да умра в тази забравена от Бога дупка...

Сега съм сам. Старшините проверяват всеки ден по няколко пъти с метален лост решетките по китайските очи – прозорчета, да не съм ги отрязал случайно. Дори и да съм, което е пълен идиотизъм, през тях мога да прекарам само пръста си. Чувам гукане на влюбен гълъб. Макар и малки китайските цепки ми приличат на огромни слънчеви небосклони, от които не мога да откъсна затворените си гурливи червени от безсъние очи. Заключеното ми свободолюбие иска да спя и да забравя. После да се събудя и това да е бил лош кошмар. Уви, това е реалността. Сега имам къс решетъчно небе. В затвора човек се учи да се радва дори и на лъч светлина и глътка свеж въздух. А тъмнината е най – верният приятел. Уморените ми очи се затварят болезнено и явно умирам, или заспивам... Времето ще покаже.

… - Ставай ! Отвори и двата прозореца...
Навън е още тъмно. Лампата в килията ми свети като едноок змей цяла нощ, да не би да направя някоя глупост. Взети ми са колана на панталона, който ми е широк и пада и връзките на обувките да не се обеся на лампата. Зловещият крясък на старшината ме кара да подскоча от топлото легло. В помещението е влажно, тясно и студено. Парното не е пуснато. Отварям и двете малки прозорчета, за да видят свирепите униформени няма ли отрязани решетки. Поне влиза свеж въздух в пет и половина сутринта. Това си е то за Добро утро...

Времето в затвора препуска назад. Стрелките на часовника се движат назад, обратно на часовниковата стрелка с бясна скорост. Напред – с темпото на торен червей, закачен на риболовна кука...

Отключват килията. Имам пет минути за тоалет. Измивам лицето, изсипвам урината от вонящата кофа, измивам ръцете, започвам със зъбите, но времето е таймаут. Обратно в мрачното помещение с паста за зъби по устните. Нямам четка, да не се промуша с нея, та с пръсти търках зъбките. Щракват ключовете. Някъде под покрива чувам разговора на гълъби и гугутки. Значи, дори и тук има ... Да има свободни. През решетките и бодливата тел успявам да видя, как два гълъба се притискат един в друг на отсрещния покрив и изповядват любовта си. Къде ли си любов моя ...

Тъгувам по всяка изгубена в тази черна дупка минута. Имам книжка и тя ме спасява засега. На този етаж съм със затворниците, които имат доживотни присъди, без право да обжалване. Не знам кое е по – страшното – тяхното положение, или смъртната присъда, която в тази държава засега не съществува, поне временно. Това значи да живееш, обречен на затвор до края на мизерните си дни. И все пак... И все пак живееш, нали. Говорих с един от тях през тясното му прозорче. Те цял ден работят като мравки – сглобяват химикалки, имат телевизори, но не виждат небето. Не вкусват от въздуха навън. Разхождат се само в коридора по час на ден под строгите погледи на въоръжените старшини, бронирани с жилетки.
Този наглед нормално изглеждащ човек, извършил хладнокръвно жестоко двойно убийство не е загубил надежда в живота. Даже съжалява и иска да се поправи. Станал е набожен. Това даде сили и на мен. Станах приятел с почти всички доживотни. Аз ходя по коридора, когато те са затворени и обратното. Всичките ми приличат на обикновени, уморени, мъже.

Униформеният гигант влезе в килията и със стържещ глас ми каза, че имал за мен добра и лоша новина. Започна с втората за да ми достави удоволствие според него. Лошата била, че няма добра, каза той и се преви на две от обзелия го лудешки смях примесен със задоволство и усещане за победа. Почти с хриптене добави гръмогласно, че добрата вест е тази – нямало лоша. Продължи да се хили и блъсна победоносно тежката метална врата. Поне останах сам, за да слушам мелодията от крилата на невидимите за мен свободни гълъби, които обаче напук на всичко тук, поне за мен съществуваха ...

Боян СТАНИЛОВ

2011 - 2015