автор: ivliter

Кой грабва нощем сянката на нашето дърво? Изпиват корените на копнежите ни хладния ѝ дъх. Прибира се тя в скута на нощта. А нощите от пазвата си сънища недосънувани изваждат. И кръглата луна окачват те в небето си, за да поемат пак на път изтритите дълбоки сенки. Кой там сред шепота на мрака ридае безутешно и краде от тишината на съседа си?
Далеч зад хълма глъхнат крачките на миналите дни – там сенките не са им нужни вече. И в сянка сянката потъва, огъват се пространствата от тежестта им.
Без сянка, без котва остава дървото и вятърът може да го издуха където си иска от нашата пърхаща радост. Дървото без сянка, остава без сили. Тя е безмълвното ехо от песента му с което приспива щурците си нашето лято – файтонът зелен в който дървото самотно пътува. Постой, не си отивай ти дом голям на птиците и на мечтите ни! Това което другаде ще търсиш, е тук, край тебе недокоснато, не го ли виждаш? Там сянката ти ще е същата, леглото й ще бъде само друго. Чуй, там на края на ливадата на сенките по черните клавиши се учи вятърът да свири, тъй както аз с търпение се уча на смирение под слънцето. Но пак ще изпълзи нощта от тишината на овразите и инструмента от ръцете му ще грабне, търпението ми ще вземе и в треската на розови мечти ще потопи и тялото ми и духа ми. Стремежите са розовите сенки на мечтите – мечтите сенки на копнежите, копнежите са слънце за душите. А пък човек е сянка на съдбата си.