автор: riiva

Изкачвам се, нагоре. Или слизам. Няма значение, защото вече знам, че сънувам - в самия сумрачен край на съня миризмите имат собствен цвят и вкус.
Мирише на хляб. И на сладко. Неделя сутрин е, Симона пържи филийки за закуска. Пее с маниера на улична продавачка и не е неприятно, но на инат продължавам да стискам очи. Би било хубаво да хапна филийки, да гледам как се лигавят баща ми и Симона няма да е хубаво. Пеенето застрашително приближава и аз най-после хуквам към вратата, навлякла съм дрехите си секунда преди да се гмурна в сънливия мрак на стълбищния коридор. На Симона няма да се хареса да ме завари в стаята на изтърсака, сигурна съм, макар че това си беше моята стая преди. Сега нямам стая, имам нещо „по-добро” - разтегателен диван в хола. Три пъти ура за мен.

Рахитичният асансьор ме понася и аз по навик отброявам етажите, там, навън светът е шумен и ярък и аз отново мога да дишам с пълни гърди. Вдишам свежестта на оставеното да съхне пране и на прясно подрязаната трева и миризмите им ме зашеметяват. В нашия вход не мирише така – там мирише на мухъл и силна белина. И на сър Томас, котката на съседите. С миризмата на мокра козина нищо не се прави, с нея просто се свиква - във всяка гънка на коридорния мрак е. Тичам към автобуса, не се нуждая от придружител, и сама зная пътя. Изглежда ми по-кратък сега, когато не се измъчвам от сценичната треска. Смешното е, че аз съм Уенди, а никога не съм искала главна роля, Жорката, от друга страна, ходи на всеки кастинг от малък и мечтата му е да бъде актьор. На мен не ми е позволено да мечтая, моите родители имат План. За мен. Първо ще следвам счетоводство, после магистратура по финанси и накрая ще заема добре платена длъжност в престижна организация, най-добре в някоя от международните. И аз имам План, но моят план е да следвам Психология. Ако успея на кандидат – студентските изпити и ако спестя пари за да се издържам. Затова тази работа ми трябва, трябва ми повече, отколкото някога ще потрябва на Жорката с неговите внимателни и загрижени родители.

Впрочем, той отдавна вече не е Жорката, а едно от Изгубените момчета, Сапунджиев (това е нашият режисьор) настоява да се наричаме помежду си с театралните си имена - за да почувстваме по-добре ролята. Харесва ми да бъда Уенди. В нейния свят няма разводи и счетоводни фирми, а в моя се водят кървави битки и семейни войни. Сори, Жорка, но това няма как да ти го обясня. Макар, че си най-добрият ми приятел. Режисьорът е или садист, или страшен нервак, защото повтаряме една и съща сцена до безкрай, а той крещи и ни псува. Когато цялата трупа е почти готова да дезертира, преминаваме към следващата сцена сякаш нищо не е било. Дори не съм сигурна, че започваме да свикваме. Аз и Жорката сме най-често на режисьорската мушка, ние сме новите, зайците, пушечното месо - другите са част от дългогодишен колектив. Жорката се преструва, че не му се реве, той може, неговата роля не е от главните и не му се налага често да се мярка пред очите на Сапунджиев. Аз не се преструвам, наистина ми се реве, свикнала съм аз да крещя обидите и ругатните, най-често в потресените лица на майка ми и баща ми. Последните две седмици тук са ме научили на смирение, за каквото родителският триумвират вкъщи може само да мечтае.

Екранната ми двойница е глътка въздух след отровните изпарения вкъщи. Баща ми почти не се задържа у нас, а горката Симона е като опасен гръмоотвод помежду ни. Безпогрешно улавя токсичните облаци на фамилната ни обремененост и ги изстрелва по майка ми точно в дните за свиждане. И тогава нашият хол се превръща във минно поле, а там всяка подлост е позволена, щом се върши с добри намерения. Като например, сплотяването на разбитото ни семейство. Войната е между майка ми и баща ми, между майка ми и мен, между баща ми и мен. Никога между майка ми и Симона, за майка ми Симона не съществува. Битките приключват внезапно, така както са и започнали: с примирие. Мама си тръгва разплакана, понесла на рамо димящото тяло на Татковата изневяра, това е нейният най-ценен съюзник и тя го е използвала безогледно като щит в не една и две битки. Татко бърше кървящите рани на Мамината безотговорност, това пък е неговият най-ценен съюзник, двамата са неразрушим тандем, подпират се един на друг и с накуцване се прибират в спалнята. Симона се укрива в кухнята да реве. Аз съм дезертирала още в началото на бойните действия, не бих могла да слушам повече тираничната загриженост, с която обсъждат „горкичкото ни дете”. После животът си продължава постарому и раните зарастват, докато не забравим, че някои неща не могат да се променят. В моето семейство не се говори за чувства, ние превръщаме чувствата в страх и удряме докато любимите хора не прокървят.

следва...