автор: Rakanishu

По дяволите(!)...
Не е ли чак... прекрасно как понякога нещата се сриват!...
В един миг всичко е наред, а в следващия... оставаш изумен как все едно... все едно, че си го планирал. Толкова фино всичко се срутва, че дори думата "срутва" звучи грубо и примитивно. Има падане на части, но е толкова тихо, че се стягаш, очаквайки да те заболи. И всичко се срива навътре! Толкова рязко, че те срязва някъде там, "навътре". И само ти загорчава под лъжичката, ама така силно, че ни да го преглътнеш, ни да го изплюеш. Става ти обидно, че си вложил толкова много усилия, а проавлът е толкова тих и... прецизен. Като да те срежат през сърцето със скалпел. И за миг... за миг спираш просто да дишаш! Спираш да мислиш...