Някога, някъде може би пак ще се срещнем.
Помъдряли, преценили, оценили това, което сме имали и пропиляли.
Ще осъзнаем какво направихме... или може би какво не направихме.
Защото ние не направихме нищо.
Запратихме всичко някога, някъде и забравихме.
Забравихме защото нямахме сили да помним.
Не помнехме, защото не можехме.
Нямаше нищо за помнене.
Имаше само мъничко болка.
Толкова мъничко колкото да ни вземе всичко.
А може би не ни го взе тя, а ние просто й го продадохме.
Лошото е само, че продадохме евтино.
Продадохме се само за една доза страх, която не ни стигна доникъде.
Страхът е страх когато имаш нещо за губене.
А ние нямахме... изгубихме всичко много преди това.
Как се живее без нищо?
Ти ми кажи.
Ти започна тази игра... но така и не я доигра.
Играех сама и губех сама.
Сама опустоших себе си.
Ти нямаш нищо общо с това.
Дадох всичко, за да имам теб, а така и не те получих.
За това не ти дадох и себе си.
Изгубих се по пътя търсейки теб... а тебе те нямаше.
Сега си пред мен.
Уморен си... да не би ти след това да игра моята роля в нечия чужда игра!?
Всъщност няма значение.
Ние нямаме бъдеще.
А и миналото е спорно.
Просто едни непознати.
Това, което виждам пред мен не си ти.
Или поне не си този, когото познавах.
А дали те познавах?
Вече не ми пука.
Защо ли?
Май си забравил, че ти ме научи да бъда сама.
Да бъда друга.
Да не те искам.
И аз спрях да те искам... станах друга... и вече мога да бъда сама.
А сега си върви и не се обръщай... тази, която ще оставиш след себе си, не е онази, за която я мислиш...