автор: alex_dlr

Бурята беше жестока. Виелицата запокитваше едрите снежинки в гората, а те се трупаха на преспи или се забиваха в козината на животните. Воят на вятъра бе оглушителен, а всемогъщото му присъствие огъваше дърветата.
Природата или бе ядосана, или празнуваше по странен и опасен начин. Въпрос на гледна точка. За някои от глутницата това бе наказание. За вълка със сивите очи бе радост. Точно защото обичаше студа и снега, го наричаха Север. От там бе дошъл и имаше странния навик да се наслаждава на шума, който създаваха виелици като тази. За глутницата бе странност, че си играеше и спеше в снега, къпеше се в ледените води на реките и езерата, а понякога просто оставаше седнал под снежинките, които покриваха сиво-бялата му козина.
Както често се случва, тези „странности” дразнеха всички, които не са свикнали с тях. Разнообразните членове на глутницата гледаха с презрение или насмешка поведението на новия си спътник. Нов, защото бе дошъл преди няколко години, изгонен от предишната си глутница. В началото водачът мислеше, че причината са обединенията, които се налага да правят вълците, за да оцелеят. От доста време в глутниците се допускаха чакали, само и само да се увеличи шансът за оцеляване. Те създаваха раздори, които неведнъж бяха водели до напускане на групата или убийство. После се стигна до друг извод – Север е прекалено различен. Различното дразни и често се оказва опасно. Старият вълк го знаеше от опит. Това бе причината да наблюдава внимателно новия. Водачът нямаше да позволи нищо да нарани подчинените му. Той бе уверен, че има знанията, нужни за оцеляване в опасностите на света. Какво знаеше Север за това? Нищо. Лидерът мислеше... не, лидерът знаеше, че, ако остави младостта да води, всички в групата са обречени. Той нямаше да позволи животните, които са му предоставили доверието си, да пострадат заради неук хлапак.
Всъщност в душата на опитния хищник се надигаше и страх – въпреки странностите си, Север се оказваше ценен. Често бе намирал храна в най-трудните моменти, бе се изправял срещу опасни врагове в защита на глутницата и винаги успяваше да намери път в снега. Това означаваше, че има нужното, за да води. А това означаваше, че времето настига черната козина на водача и ще се опита да разкъса нея и всичко, което покрива. Ще се опита да го свали от пиедестала, на който бе издиган от младостта си и щеше да го остави единак – някога предводител, но сега победен и прогонен от по-силния.
Хитрият вълк имаше опит в пречупването на духа. Точно това се опитваше да направи със своя противник в момента. Настройваше глутницата срещу него. Той знаеше, че няма нищо по-потискащо от това всички в малкото общество да се обърнат срещу теб. През годините никой не бе издържал на тормоза. И Север нямаше да издържи.
Тази нощ щеше да се случи нещо, което да покаже завинаги кой води глутницата. Младият звяр щеше да бъде притиснат и унизен, а чакалите и вълците щяха да разберат веднъж завинаги, че Север е по-слабият. Черният вълк нямаше търпение да притисне младока, да покаже тоталната си власт над него... не можеше да чака да види страха в тези странни, отблъскващи очи.
Моментът настъпи. Спряха да пренощуват в най-гъстата част на гората, където снегът и вятърът не бяха толкова жестоки. Кавгата започна от един чакал. Те си бяха заядливи, особено като са повече или има по-силен вълк, който да им пази опашките. Очаквано Север отвърна на ръмженето с ръмжене. Водачът знаеше, че ще постъпи така. Гордостта на младите често ги хвърляше в капани, които неведнъж се оказваха фатални. Черният звяр се запъти към кавгата с бавна и тежка походка. Докато стигне обаче, Север нанесе такъв удар с лапа по муцуната на чакала, че дразнителят бе отхвърлен на няколко стъпки в снега с разкъсан нос. Кръв се появи по бялата покривка на земята и се разля между невидимите тунелчета в снега като малки змийчета.
Водачът застана между Север и чакалите с един скок. Все още бе пъргав и силен. Животът все още не бе отнел мощта на предводителя. В гнева на хищника, Север изглеждаше много дребен и лесно победим. Такъв изглеждаше и за чакалите, които скимтяха и ръмжаха обиди към вълка със сивите очи. Винаги смели, когато по-големият е на тяхна страна. Те не бяха глупави – знаеха, че пред Север са просто кутрета, които ще бъдат разкъсани на парчета. Обаче злобата им даваше желание да се подиграват и да предизвикват. Не ги интересуваше кой ще дразнят. Биха направили същото и с настоящия водач, стига да им се отдаде възможност. Те просто търсеха жертва за жалките си комплекси.
Черният вълк отправи закана към по-младия. В сивите очи пламна ярост, която за миг опари дори опитния четириног. В следващия момент обаче, след едно мигване, очите отново излъчваха студено спокойствие. Как бе възможно това? Защо младото, буйно животно усеща мир, когато трябва да изгаря за война? Север само отправи почтителен поклон, с който целеше да покаже уважение към решението на водача. След това обърна гръб и пое към удобно място за спане. Походката му дори не бе пораженска, нито показваше изкуственото достойнство на страхливците, които са избягали от битка, уж за да се покажат като по-умни. Север наистина беше спокоен и това озвери допълнително враговете му.
Чакалите скочиха първи. Сивоокият усети атаката и се обърна. Ужас смрази нападателите, но прекалено късно осъзнаха пред какво се изправят. Муцуната на най-близкия до вълка просто бе хваната в желязната челюст и след едно рязко движение, вратът му бе счупен с покъртителен звук, който отекна между дърветата. Глухо тупване прозвуча, когато Север захвърли трупа му като безполезно парче кожа. Другите чакали се спряха, хлъзгайки се няколко стъпки в снега, заради инерцията, която бяха взели. Един от тях се блъсна право в мускулестото тяло на сивия вълк, претърколи се и остана да лежи по гръб. С изящен скок Север стигна до него и разкъса гърлото му. Третият чакал само отнесе лапа по муцуната, която го зашемети. В това време нападна и водачът. Скочи към събрата си, решен да го погуби. Носеше се към противника си като черен дух на гибелта. Ноктите му се показаха в пълната си дължина, острите зъби се оголиха до един, изкривявайки лицето му в нещо ужасяващо. Жълтите му очи се превърнаха в пламъци от ярост и възбуда. В последния момент Север легна на земята. Нападателят мина над него толкова близо, че докосна ушите му със задните си лапи. В една секунда усещаше топлата кръв на сребристия боец, а в следващата се оказа в опасна позиция – с гръб към него. Младокът се хвърли на гърба му и вкопчи челюстите си в плътта му. Използвайки тежестта си, го повали. Дълго време стояха така. Черният се опитваше да се измъкне, а сивият не му позволяваше. Чакалите изоставиха водача. Те усетиха силата на противника и не смееха да му се опълчат. В този момент старият хищник разбра каква е разликата между лоялност и желанието на някои страхливци да се присламчат към по-силните, за да се чувстват в безопасност. Такива създанийца бяха готови на всичко, за да се доберат до жалките облаги, до които води близостта с властта.
След десетина болезнени минути Север пусна жертвата си. Водачът бавно извърна глава, за да види победителя от схватката. Очакваше да види наглия гняв на извоювалия победа, мрачното ликуване, което покриваше лицето със сянката на триумфа и себелюбието. Вместо това в сивите очи имаше нещо много по-страшно – разочарование. Не пренебрежителното разочарование, което показваха слабите душици, когато извоюват жалка победа, а разочарование на мъдър и зрял воин. С този поглед Север показваше, че е имал големи очаквания от водача, може би дори бе усещал нарастваща привързаност, но детинската постъпка на черния вълк бе изпепелила уважението, което сивият хищник бе имал някога.
Север спокойно обърна гръб на глутницата и пое по неравната покривка в гората. В походката му се долавяше спокойствие, сякаш до този момент не бе водил смъртоносна битка с опитен звяр.
През живота си бе сменил много глутници. Всяка от тях си имаше причина да го изгони. Самият той имаше причини да ги напусне. Вълкът със сивите очи все още изглеждаше спокоен, но тази нощ взе съдбоносно решение, което щеше да промени живота му – да приключи с глутниците. От сега нататък щеше да живее като единак и никой нямаше да има власт над него. От днес Север бе свободен.

***

Водачът все още лежеше на покритата със сняг земя. Жълтите му очи следяха оттеглянето на Север. В сърцето му нарастваше ужасяващото чувство, че е направил грешка. Вълците по света бяха толкова малко. Защо трябваше да се кара със своя сребърен събрат? Защо лакомията и желанието за власт го заслепиха? Север можеше да бъде ценен съюзник и приятел, кръвен брат, който пази гърба на предводителя. Вместо това черният звяр го превърна в изгнаник. Не можеше ли вълците просто да се подкрепят, да се пазят и да си помагат? В момента лидерът осъзнаваше, че, ако вълците направят това, дребните, злобни хищници няма да имат шанс да завладеят живота и да го отровят с покварата на безчестието и лакомията.
Друга, по-страшна мисъл превзе ума му. Бяха останали без водач в снега. Нямаше и кой да намира храна в тежките условия на природата. Явно и чакалите осъзнаха това и първичен страх обзе слабите им умове. Обърнаха се към ранения боец. Озъбиха се. Наобиколиха го.
Водачът разбра съдбата си. Затвори бавно очи и положи глава на студената земя, докато снежинките бавно падаха върху изстиващото му тяло и се скриваха в окървавената му козина.

КРАЙ