автор: riiva

Дълго са ме търсили. Казаха ми го. Казаха ми го няколко пъти.
Всъщност всеки път, когато поглеждам към тях и дребните им сини личица заблестяват в трогателно умиление. Не говорят, по-скоро цвърчат, но това не е толкова важно - от моето гърло излиза същия пронизителен щипещ звук, а се разбираме. Моето ново гърло. Старая се да не мисля за него, нито за торса, към който е прикрепено това гърло, нито за тънките сини ръце, които се чудя къде да дяна и накрая вземам соломоновото решение просто да стисна между сините кокалести бедра. Съзнанието ми отказва да се задържи в това тяло. Толкова е грозно и дребно. И чуждо. А аз харесвам красиви неща – като русия кичур уморено увиснал до челото на Мая, или лилата на ириса до стената на вилата, или жълтото в рапичните нивя, или облите камъни във реката край селото.
А те са ме чакали, всяка нощ. И нощ след нощ се е носило ехото, докато ме намери, докато ме повика. Пак при своите. При моята раса, онези, на които принадлежа. Впрочем, аз все пак имам избор – мога да гледам или в скута си, в здраво стиснатите ръце, или в тях, в моите току-що открити не-Земни роднини. И в двата случая е отвратително. Моята раса, истинската ми раса, е ниска и тромава. В нас има нещо така трогателно, беззащитно: сякаш злонамерено създание е сглобявало уродливите тела - от стадо пингвини и несъразмерно големи крайници. Последното, разбира се, е заблуда, стоя тук, на този стол, вече цяла вечност, разгледал съм ги. Разгледал съм ги добре. Те не са беззащитни, просто трябва да гледаш в очите им. В злобно проблясващите малки очи върху заострена тънка глава.
Господи, как ме гледат! Като щастливо завърналия се блуден син. Знам, че за мен не са опасни, искрено се радват, че най-сетне са ме открили, и най-интересното е, че и аз се радвам. Щастлив съм да се върна на голямата Бяла планета. Или част от мен е щастлива – чуждата част, в която безспирно се върти и възпроизвежда непозната ДНК. Но не е само тялото, в съзнанието ми се събуждат спомени: спомени, които човешкото ми аз не би могло да има. И аз съм сигурен, знам, че тези спомени също са мои. Крача по електрифицираната бяла пътека, след краг или два ще сменя пътеката с друга, която отива в горната част на мегаполиса. Там е леговището ми. Там ме чака Инн, прекрасната Инн със златистите точици в големите имни. Е, може би не чака точно мен, тя ще чака която и да е от моите части, пръснати из най-отдалечените и диви кътчета на Вселената. Само че аз ще се върна първи и Инн ще обича най-много мен. Мен са открили най-бързо, синьо-зелената планета е съвсем наблизо, само на персеци е от родината.
Усмихвам се и споменът се променя, този спомен също е мой. Реката е буйна и придошла, а аз крача твърде близо до нея. Мисля си за болката в подбитите ми пети и, че обувките страшно ми убиват, но не мога да спра, а пък не искам да се отдалечавам. Песента се носи ниско над водата и само тук мога да я чувам добре. Спомням си как вървях през цялата нощ, а все още не зная къде отивам. Но знам, че трябва да вървя, целта е близо. Там ме чакат моите хора. Въпреки, че някъде дълбоко в себе си знам: не ме чакат „хора”. Песента ми е припомнила нещо, а то е сладко и някак тъжно, като спомен за нещо отдавна приключило. Нещо, за което някак знаеш, че когато си го припомниш, болката ще се върне, прекрасна и силна, каквато е била и преди.
Тръсвам глава и разширявам съзнанието си извън кораба. Достатъчно съм се нагледал на всичко тук. А и ще имам много време да продължа. Защото съм сигурен, ще тръгна с тях, към моята Инн, към моя дом, към блещукащата в сребристо Бяла планета. Слънцето отвън вече прежуря, но не се тревожа, никой няма да види кораба. Съзнанието ми пробива твърда гореща ивица и това доста боли, преминал съм през енергийната защита на кораба. Няма да ходя далече, но ми се иска да видя реката и пожълтелите от рапица ниви. Жалко, искаше ми се това лято да започна ремонта на вилата. Щеше да е хубаво да посрещаме нощите тук, сред аромата на дива зеленина и сред тихия хор на щурците. Мая ще ми липсва. Трябваше да й кажа, че тръгвам. Или да я целуна. Или да й кажа, че я обичам. Трябваше да направя много неща. Но най-вече трябваше да й кажа „прости ми”. Съзнанието ми се надвесва през затъмнения наполовина прозорец. Щорите ми пречат да я видя, но тя е там, усещам я. Сълзите й са обвили къщата като тъмен пашкул и дъските леко проскърцват под напора на емоциите й. Става ми тъжно, тя няма представа колко силно страдат заради нея всички. Тъгата й е като жива, разпростряла се е на километри от къщата, тихо прохленчва в плача на бебето на съседите, свила се е в усмивката на овчаря отсреща, прескача внимателно стъпките ми – все покрай реката, чак докато стигне до кораба.
Готов съм - цвъртящият звук се извива към новите ми познати – събрал съм всичките си спомени, мога да тръгна. И гласът ми вече не ми звучи смешно. Те ме гледат, виждат нещо, което аз не мога да видя. Обръщам се, Тъгата на Мая ме е последвала, преминала е бариерата и стои редом с мен. Те ме гледат, но радостта им сега е тиха и беззвучна, някак почтителна. Мислили са, че ме спасяват, че няма никой, от когото да ме отнемат, няма никой тук, който да ме нарича свой. Само че, има, и те мълчат. Втурват се към контролните табла, за да не се налага да ме попитат. Корабът се издига, още краг и от него ще останат само бели следи. Тъгата се поклаща, но няма намерение да си върви. Какво пък, нека дойде. Някой ден може да поискам да се завърна. При Мая, при вилата и жълтите ниви, при детския плач и прииждащата напролет река. А Тъгата ще е като спомен за нещо сладко и някак тъжно, нещо отдавна приключило и никога не било. И когато наистина съм готов да се върна, споменът ще е там и ще ме води. Като фар към непозната земя.