автор: gringo

Тридесет и втора глава

Тодор пиеше за първи път утринното си кафе, освободен от мисълта, че над него тегне бремето на отговорността за обществените и икономическите процеси в малката, тънеща в мизерия балканска държавица.
Чувстваше се особено, седнал сам в беседката с дремещите в краката му Брут и Касий. Гледаше към тъмнозелената гора, която започваше веднага след малката полянка северно от двуметровия ограден зид и разстлала се по планинския склон нагоре към огрения от първите слъчеви лъчи връх М.. Усещаше странно неспокойствие. Беше си внушил, че лениво ще се наслаждава на красивата гледка, ще чете книги, за които все не му оставаше време, и ще броди по планинските пътеки, преметнал двуцевката през рамо, охраняван от двете кучета, че ще попийва от вълшебната дюлева ракия и защо не - може да започне да пише своите спомени... „Какви спомени? Каква муха ми е влязла в главата ? Нали скоро ще настане Всемирният потоп!” Сети се за доскорошните си другари от всевластното до вчера трио, което диктуваше политиката на всички български правителства в последните десетилетия „Къде ли са сега? А може би летят към неясното си бъдеще на планетата Феникс?”. Не се чувстваше комфортно. Внезапно нарушеният ритъм на живота му го подтикваше към размисъл за собственото му бъдеще и въпреки че гонеше седемдесетте, не можеше да приеме мисълта за скорошно прселване „във вечните ловни полета”. Дейният му дух го тласкаше към някаква работа, не бе свикнал да почива - всъщност, най-добре си почиваше, когато бе ангажиран с нещо, когато кроеше някакъв план или работеше по осъществяването на някаква своя идея...
„Я да звънна на Мето...!” - и едновременно с протичането на мисълта дясната му ръка с хищно движение се протегна към мобилния, оставен на масата пред него. Набра номера и долепи апаратчето до ухото си. Нищо. Даваше свободно. Намери на дисплея името на Димитър и натисна копчето. „Абонат с такъв номер не съществува”, го осведоми безизразен глас. Тодор въздъхна и затвори. После, подтикнат от внезапно хрумнала му мисъл, стана и се запъти към къщичката. Брут остана да лежи в беседката, а Касиий го съпроводи до входната врата. Влезе в холчето и включи телевизора. Намери новинарския канал. Седна в креслото с дистанцонното в ръка и се заслуша в гласа на говорителя. Тъкмо навреме. „А сега - новините от последния час. Преди десет минути Си Ен Ен съобщи, че преди половин час от Кейп Канаверал е бил изстрелян най-големият космически кораб с неизвестен на брой екипаж и специална мисия към неизвестна планета. Проучванията и изследванията са правени в абсолютна секретност през последните десет години и се предполага, че ако мисията е успешна, то този полет ще постави началото на нова ера в развитието на човечеството и има шанс да реши такива проблеми като глада, пренаселването, урбанизацията, унищожението на природата и още много други предизвикателства, пред които бе изправена нашата планета и ние, хората, през последните години....”
Тодор изключи телевизора, изправи се и сред тишината на стаята отиде до прозореца. Гледаше през стъклото, но не виждаше нищо пред себе си. „Заминали са. Край. И толкова бързо... Сега земята е на автопилот. Само като се усетят разните му там диктатори и диктаторчета, че са оставени без контрол и не ги заплашват никакви санкции... Ще стане страшно... А терористичните групировки, а разните му там национални движения, а натрупаното ядрено и химическо оръжие, атомните централи... Ще стане страшно!... Това Чернобил и Фукушима, това през Втората световна война ведно с Хирошима и Нагасаки ще изглеждат като детска игра в сравнение с ужаса, който се е надвесил над нас...” Все по-страшни мисли и представи за това, което чакаше човечеството, набраздяваха челото на дребния, всемогъщ доскоро безлик за обикновените българи диктатор, представител на вече несъществуващата вековна Организация, ръководила човешките съдбини... Досега...
И тогава го осени идеята... Единствената спасителна идея... „Ето това е... Това е!... Самата съдба ми дава възможност да направя нещо за хората... За цялото човечество!...”. Ако сега се обадеше някой негов "вътрешен глас" като този на Теодор, сигурно дребното човече щеше да чуе някоя язвителна реплика от рода на „И за себе си да направиш нещо, Тодоре, и за себе си... Защото не е много блазнеща перспективата да те вледени ядрената зима заедно с цялото това човечешко стадо, оставено на произвола на собствените си разрушителни инстинкти от довчерашните си господари..." „И остави човечеството, - мислеше си Тодор-Ленин, който последните дни мислеше за себе си повече като Тодор, отколкото като Ленин, - ама и аз да пукна по такъв безмислен и унизителен начин, след като...., след като... - Тодор започна да снове нагоре–надолу по дъсчения под в малкото холче, скръстил ръце с преплетени пръсти зад гърба си, - след като явно на мен Господ е поверил мисията по спасяването на човечеството, така подло изоставено от ония страхливци, дето се запиляхя да създават ново общество на някакава си там планета, дето климата бил сходен с този на земята... А аз в момента имам възможността да събера световните лидери и да им внуша, че Организацията съществува... Че всяка тяхна стъпка се следи, както преди и че всяко своеволие ще бъде наказано по единствения възможен начин...”
Тодор излезе отново на двора и седна в беседката. Двата песа веднага дотърчаха при него с изплезени езици, излегнаха се в краката му и впиха в него очи с кучешка преданост... Господарят им се усмихна и зарови пръсти в гъстата им козина зад ушите, като продължаваше да детайлизира хрумналата му идея. Колкото повече я обръщаше с хастара наопъки и после обратно, толкова повече се убеждаваше, че планът му можеше и да се осъществи... Въодушеви се. „По-добре да опитам - ако не се получи, нищо няма да загубя, но ако не опитам, много вероятно е, ако не в близките седмици, то в близките месеци да отиде всичко по дяволите...”. Цялата му енергия се възвърна, започна да изгражда стратегията на поведението си и последователността на действията с оглед целта, която искаше да постигне - да стане новият единствен властелин на земята. Мечта, която никой човек самосотоятелно не бе успял да осъществи през вековната човешка история - нито Александър, нито Цезар, нито Наполеон... „Неведоми са пътищата Господни” - промърмори си тихо Тодор и като гаврътна на един дъх пълната до половина чашка с дюлева ракия, се облегна назад в дървената беседка и затвори очи... Осъзнаваше, че му предстои много работа, но бе изпълнен с увереност в собствените си сили, вярваше в своята щастлива звезда и бе убеден, че Божи глас му бе внушил да остане на обречената на гибел земя - за да спаси човечеството и напише новата му история.


Тридесет и трета глава

Мимето внимателно и с леко безпокойство оглеждаше белезите по нежното си вратле, оставени от безпощадните пръсти на озверелия от ревност Пръч. И все пак изпитваше облекчение, че всичко свърши. „Край! Най-после край!" Няма да и се налага да търпи вече вонята на запотеното космато туловище, затиснало малкото и телце, нямаше да слуша сумтенето и пъшканията на разгонения самодоволен Пръч, и не само на него – на никой вече. Бе се наситила на лъскавия и празен живот на платена компаньонка и жадуваше за спокойствие, за малък дом с цветя за които да се грижи, а също и за някой, който пък от своя страна да се грижи за нея и да я обича... „Теди! Дали е разбрал? Няма начин да не са го уведомили за смъртта на вуйчо му и за това, къде и как е починал. А може и да не знае още.... Да му се обадя?!”. Отново се погледна в огледалцето. Уморено повехнало лице, врат със синкави отоци, лек кръвоизилив в лявото око... Теди няма да бъде възхитен... Но ако я обича, щеше да я приеме всякак...Дали?.. По-добре да изчака. Припомни си кошмара от миналия ден, усети железния хват на Пръча върху шията си, преди да изгуби съзнание и после изпитания ужас и болка в болницата, когато дойде на себе си. Видя надвесеното лице на възрастния хирург с лице на морж, загриженото му изражение и потреса и безнадеждността, когато разбра от него, че може да остане с леко изкривяване завинаги. „По- добре да ме бе удушил! Да не бях изобщо идвала в съзнание!" - бе първата мисъл, която мина през ума и. Край на мечтите за нов живот, за любим човек до себе си, за деца... „Кой взема сакато момиче за жена? А Теодор е красавец...” Прекара кошмарна нощ, мислеше дори да скача от прозореца. „Добре, че не извърших някоя глупост!”, си каза, припомняйки си безумния ужас, който я обзе при мисълта за изминалата безсънна нощ.
Но на сутринта при прегледа и след внимателния оглед на рентгеновите снимки и изследвания докторът, усмихнат, и съобщи, че е извадила късмет и че ще се оправи напълно. Мариана не знаеше дали само я успокоява и го помоли да и каже истината, но той я увери, че всичко, което и казва, е вярно и тя няма за какво да се безпокои. „Момиче! - ядоса се накрая той. - Като се има предвид, че можеше да останеш с изкривена шия цял живот и да носиш на врата си специална поддържаща медицинска яка, би трябвало да благодариш на Бога. Освен това тоя същият несправедлив Бог ти е дал и хубост, така че аз ти гарантирам, че младежите, пък и не само, ще се бият за теб, както, предполагам, е било и досега...” И Флоров проблесна сърдито с кръглите стъкла на очилата си, отразили утринната ветлина, проникваща през големия източен прозорец. Мариана му се извини и му благодари, разплакана и щастлива. Докторът обаче не и каза за симпатичния русокос младеж, разпитвал за състоянието и миналата вечер и представил се за неин приятел. Не бе глупав доктор Флоров и след като бе научил за станалото в апартамента и кой се е опитал да удуши красивата девойка, прецени, че колкото по-малко коментира, толкова по-добре... Беше един от най-добрите хирурзи в страната, оперираше непрекъснато и изтощението - не само физическо, но най-вече психическо, бе едно от обичайните състояния на иначе здравия му организъм... Беше свестен човек, само дето вечер май прекаляваше с уискито... Но кой ли на тоя грешен свят е без кусури?..
В стаята освен Мариана,която на другия ден щяха да изпишат, имаше още една жена съсъ счупен крак. Четири часът бе минал и сега течеше времето за свиждане. Около леглото на жената се бяха скупчили дъщерята, зетят и малкият и внук и тихо си говореха. „Как ще издържа до утре! Да можеше още сега да си тръгна!”- въздъхна момичето. Почувства се неловко, имаше чувството, че заради нея близките на жената със счупения крак понижават глас и затова реши да излезе в коридора. Наметна върху болничната пижама тънка жилетка и тръгна към вратата, но преди да хване дръжката, се чу леко почукване и след секунди Теди с букет в ръка застана в цялото великолепие на младостта си в рамката с букет червени рози в ръка.
- О, Теди, колко си мил! - прошепна тя с леко хриплив глас и малкото и личице просветна.
Любовта го озари цялото и тя в този момент наистина вярваше, че младежът срещу нея споделя чувствата и. Забрави и Пръча, и миналото си, и ококорилите се зад гърба и внезапно замлъкнали посетители на бабката в леглото, и целия свят около нея... Теодор се стъписа в първия момент и понеже не бе разговарял втори път с лекаря, остана изненадан от факта, че Мариана е на крака и, както личеше от поведението, изобщо не се безпокоеше за състоянието си. След секунди лицето му доби естественото си приветливо изражение, той се наведе към дребничкото момиче в болнични дрехи и внимателно го прегърна.
- Не бой се, няма да ме нараниш, нищо ми няма, като изключим шията. Но докторът каза сутринта че всичко ще мине..., че няма да има последствия...- побърза да съобщи радостната вест на възлюбения си, за да не се тревожи.
Теодор, отдръпнал се, с усмивка слушаше щастливото и бърборене, но умът му бързо работеше, преценяваше новата ситуация. Май беше се радвал предварително,че нещата се нареждат по най-удобния за него начин и сега трябваше да подходи по друг начин към осъществяването на плановете си. Но като гледаше Мимето, което пърхаше щастливо като мъничко врабченце около него, той изпита и чувство на съжаление към нея, и горчиво самопрезрение за студения си егоизъм, и облекчение, че тя щеше да се оправи, но облекчение, примесено с малко яд от това, че се бе оказал в трудно положение, разпънат между две момичета.
- Теди, ама не гледай така уплашено.. Слава Богу, размина ми се! – тя се приближи до него, повдигна се на пръсти и тихо продължи – Да излезем в коридора. Или където и да е.. не искам да ни чуват... Дай букета, благодаря ти, много си мил – продължаваше да чурулика, без да обръща внимание на болката в гърлото, която се появяваше при всяка нейна дума.
Теди бе забелязял болезнената гримасата, която се появяваше върху лицето и в момента на артикулирането и когато се озоваха в коридора, я смъмра гальовно:
- Не говори толкова, виждам, че те боли, нека да се оправиш, пък ще си говорим колкото искаш...
- Само ще си говорим ли вече?! - стрелна го с блестящ поглед девойката и нежно погали пъстите му. После хвана и стисна дясната му длан с топлите си малки ръчици и го погледна сериозно и проницателно - Обичаш ли ме още, Теди? - тя малко се позапъна, търсеше подходящите думи, явно не искаше да се връща към изминалото денонощие. - След... след всичко, което се случи...
- Ш-ш-ш-шт, после ще ми разправяш, разбрах какво се е случило... Е, поне така си мисля. Ти си му казала...
- Да, казах му и не съжалявам за нищо... Може би, ако не се бе опитал да ме убие... щях да се чувствам виновна, но... сега.. Виж, виж, Теди - и тя леко, за да не я заболи протегна шия е дръпна вдигнатата яка на пижамата, за да може той да види отоците и кръвонасяданията, които опасваха вратлето и - толкова крехко и беззащитно, че Теодор изпита гняв към вече мъртвия си вуйчо...
Жалостта и съчувствието към момичето, което си нямашие никого, освен него на тоя свят, взе връх над тънките му цинични сметки как постепенно да се отдалечи от нея, без да я нарани. Гневът към мъртвия вуйчо прерасна в гняв към самия него, към неумението му да се определя, да успява да избира и осъществява предварително взетите решения, да отстоява своето, без да се въвлича непрекъснато в объркани ситуации. Когато преди часове умуваше как ще постъпи, за да изясни отношенията си с Мариана, всичко му изглеждаше по-лесно и осъществимо. Но когато застанеше срещу нея и тъмните и очи се устремяваха с толкова искрена любов към неговите, той се объркваше, оставяше се да му въздействат с любовта си, да го омотаят в тънката ефирна невидима мрежа на желанието, отслабваха въздействието на девойката с червените коси и блусът на „Омега” заглъхваше, прогонен от нежните гукащи трели в гласа на тъмнорусото миньонче.
- Теди , той... той се опита да ме удуши, като му казах, че го напускам...
- Тихо, не говори, после... – напразно се опитваше да я прекъсне момчето.
- Не, не, аз да ти кажа... да знаеш... Знам, че ти е вуйчо, но аз, аз не съм виновна... не съм искала да става така... да умира..
- Стига, никой не те обвинява, да не би да си го отровила или убила ти! Получил е удар в асансьора и е починал на място.
Докато говореше, гадна мисъл премина през съзнанието на Теди и той се отврати от самия себе си, „Ако го бе отровила, нямаше да имам никакви грижи -тя в затвора, той - в гробищата, аз - свободен...” Погледна Мимето и се засрами... „Не мога да се оправям... в тоя живот... Как може такива долни неща изобщо да ми идват в главата....”
- Миме, не се тревожи, всичко ще е наред! - опита се да я успокои и прекъсне с тривиална та фраза, но гласът му прозвуча несигурно. Той сам го усети и допълни, без сам да знае защо:
- Щом те изпишат, ще дойдеш при мен, в моя апартамент. Аз ще се грижа за тебе... Забрави вуйчо ми... Той сам си е виновен...
- А хората, Теди, не забравяй хората... Ще кажат веднага - „Още не погребал вуйчо си, дето се грижеше за него, и прибра любовницата му...” - момичето не пускаше ръката му, но погледът и сякаш казваше съсем друго.
И Теди правилно отгатна какво се щеше на девойчето да чуе от него в този момент.
- Майната им на хората! - с известна доза злоба, и то искрена, я прекъсна той - Хората, та хората... Аман от хората! Пука им на хората!
- Не се ядосвай, Теди, аз, аз... много искам да дойда при теб, но... но не искам да ти причинявам неудобства, да ти се ....
- Слушай, слушай ме, ти още си в шок, спокойно, само спокойно ме слушай и всичко ще е наред... Ще дойдеш само утре, като те изпишат, да се успокоиш, после ще се прибереш в апартамента... Ще изчакаме да се подредят нещата, да се позабрави случилото се... Нали знаеш, всяко чудо - за три дни! И това ще мине... - и младежът внимателно и нежно погали тъвнозлатистите коси на момичето.
- О, Теди, колко си мил - разплака се Мариана и опря личицето си върху гърдите му - какво щях да правя без теб!
В това време Теодор, непохватно прихванал малкото и гръбче, покрито с грозната пижама, сам не знаеше какви са чувствата, които изпитваше. „После... Довечера... Утре... ще мисля... Ще видим... То ще си покаже...” И така разрешил временно,за кой ли път с отлагане, проблемите си, Теди замълча, нежно галейки почти детското и потръпващо гръбче бавно нагоре-надолу с топлата си длан. След секунди мълчание ласкаво я отдалечи от себе си, като не сваляше ръце от раменете и и продължаваше да я гледа в очите с искрено и нежно чувство. „Не, наистина, слава на Бога, че се отърва само с уплахата и синините по врата! Дали пък наистина свещта, дето вчера запалих, е помогнала? А може би наистина стават чудеса! Ако е така, о, Господи, моля те, направи така, че всичко да се нареди!”. Теди не уточни в спонтанната си молба към Бога какво значи израза „Всичко да се нареди!”, защото предполагаше, че за един Господ не е проблем да разбира скритото в невинаги ясно изказаните горещи послания към него, отправяни му непрекъснато от неговите грешни чада.

Следва...