автор: meiia

Синът ни отива на бал...
Синът ни без теб възмъжава.
И си спомня как с теб е играл.
Черпи сили да продължава.

А моите свършват през час.
Зареждам се с Висшата воля.
Надеждата с къс полуглас
ме нарича, все пак, да се моля

за възможното. Всъщност, кое
е възможното вече, когато
този свят от света те отне
и за липсата няма отплата?!

Ще идем, да, ще идем на бал.
Наш’те балове все са такива
неусмихнати. Ала Господ е дал
измерения. За перспектива.