автор: gringo

Тридесета глава

Теодор с известно притеснение стоеше пред кабинета на лекаря, който трябваше да му даде информация за състоянието на Мариана.
Не го пуснаха да я види, а на въпроса му кой ще го осведоми за състоянието и, младичка сестра обясни, че доктор Флоров всеки момент ще излезе от операция и трябва да попита него. „Какво ли може да се е случило!”, говореше си наум младежът, докато тъпчеше напред-назад по влажната, наскоро избърсана мозайка в коридора. „Какво ли е станало! Оня мазен следовател не спомена нищо, освен това, че може би е имало някакво спречкване… Тя му е казала , че го напуска и нашият е побеснял!... Изпуснал си е нервите и... и се е нахвърлил върху нея.... Но защо мъртъв в асансьора? И как така тя е оцеляла?”. Продължи да се разхожда. „По-скоро би трябвало да е обратното - бесният ми вуйчо да удуши любовницата си и после с връзките си да покрие случая... Те колко подобни истории потулиха, та още една – голяма работа!”. Усети се, че омаята от онази нощ, в която успокояваше измъченото и влюбено в него Миме, избледняваше с всеки изминал час. И той вече горчиво и открито съжаляваше за проявената слабост, без да обръща внимание на вътрешния глас, който го упрекваше в непостоянство и безскрупулност. След срещата с червенокосата Мария берящото душа в болничната стая мургаво миньонче почти нямаше шанс да задържи позициите си в сърцето му. А нелепата непредвидена смърт на вуйчото му дойде дюшеш - трябваше само да намери най-безболезнения начин да скъса с Мимето... Колкото повече време минаваше и той преценяваше ситуацията с оглед на неочаквано стеклите се събития, толкова повече не можеше да си представи един бъдещ брак с Мариана. А е и още толкова млад! Още му е рано…
Младежът продължаваше да разсъждава и да дири удобни и оправдаващи го в любовното отстъпление доводи, като в същото време му беше съвсем ясно, че постъпва долно, че е лъжец, но не можеше да си представи как свещеник ги венчава в църква - той, сериозен, с моден костюм, а тя - в бяла булчинска рокля, символизираща девичата чистота!... „Бър-р-р! Ужас!”. Теди дори потръпна, като си представи присмехулните физиономии на присъстващите на това мило сватбено тържество.
- Че то не е задължително да правиш сватба! - обади се вътрешният глас.
- А утре, като някой каже на децата ми, че майка им е била курва! А, всезнайко морален? Тогава! И още нещо - а дали тя може да има деца, като се има предвид животът и досега? А? Отговори ми де!
- А тебе кой те кара оная нощ да и се вричаш във „вечна любов”? Обаче ти мислиш с оная си работа, а после съжаления и разкаяния. И всичко това, защото си свикнал по лесния начин, безотговорно - ама да знаеш, всичко е до време. И един ден ще ти се връща.. Нали знаеш какво пише в оная, дебелата книга: „За греховете на бащите ще плащат техните деца!” Млъквам, не ти трябвам - разбрах, но едно запомни - спри да шикалкавиш и се вземи в ръце, научи се да си отговорен за другите. Ако от всичко досега не си вземеш поука, ако продължаваш да забъркваш каши и да правиш хората около теб нещастни - няма да ти се размине и един ден горко ще се каеш!"
Гласът замлъкна внезапно и остави Теодор самотен в новата неочаквана ситуация - с мъртвия си вуйчо, с полуудушеното момиче в съседната стая, което той вече хладнокръвно бе решил да изостави, с майката, единствена наследница на своя брат, с чувството за вина за смъртта на Марио и Жоро, на чието погребение вчера не можа да намери сили да отиде, с връхлетялата го внезапно преди няколко дни любов към едно червенокосо момиче... И младежът осъзна, че вече нямаше избор, че трябва наистина да разчисти „авгиевите обори” в душата си, да се сдобри с майка си, за да може да разчита на финансова подкрепа по време на следването си. Защото той много добре си даваше сметка, че въпреки чара си не би могъл да задържи едно умно красиво момиче, ако нямаше необходимите средства за дрехи , заведения, подаръчета и какво ли не още, което в нашето (а и не само в нашето) усложнено и меркантилно време, е абсолютно необходимо, за да може една връзка да просъществува по-дълго и евентуално да прерасне в нещо по-сериозно. Защото не само влюбената в него Мариана, която лежеше - кой знае в какво състояние в болничното отделение на „Пирогов”, мечтаеше за семейство и деца, но и самият Теодор се улови, че не би имал нищо против да заживее заедно с червенокосата Мария, която изненадващо и неочаквано бе му влязла под кожата и обсебила цялата му същност. Но той бе наясно, че с блъскане по цял ден в някой склад или цех за петстотин лева на месец по осем часа и после учене до среднощ много бързо щеше да стане безинтересен и досаден на момичето. То неминуемо щеше да бъде привлечено от някой друг, също като него млад и красив, но с по-големи възможности да я ласкае и глези. Защото само по филмите умните красиви момичета се омъжват за бедни добри момчета. В живота, ако не за лоши момчета с пари, те се омъжваха най-малкото за добри, но също богати младежи. А Теодор не можеше, не желаеше и нямаше да допусне това да се случи с него. Той просто щеше да направи още и някой друг компромис (след толкова много), за да смени вуйчото с майката и да продължи напред. Парите щяха да са същите. А Пръча имаше и два четиристайни апартамента, без да се брои гарсониерата, в която правеше срещите си с Мимето. И всичко това щеше да получи майка му Красимира, която имаше единствен наследник - Теодор. „Ей, Теди, я се събуди... Май го засънува много отрано светлото бъдеще с розови краища! Я приятелю, карай едно по едно, без да прибързваш. Каква е първата ти работа?”, мърмореше си тихо под носа в празния коридор на болницата, мръщейки се от време на време и подръпвайки леко издадената си брадичка с малка вдлъбнатинка по средата. „Първата ми работа е да се обадя на майка си и да се сдобря с нея. За пари няма да говоря. Ще изгладя постепенно отношенията си с нея - все пак съм единственият и син. Оня, сегашният и, е кротък човек и вярвам, че няма да се меси в нашите наследствени дела. Ама все пак си е по-добре да не оставям нищо на случайността. Край на „плуването по течението” - нямам друг избор, освен да стана писател и сценарист на собствения си живот от този момент. Инак други ще ми диктуват репликите и ще определят ролите ми... А аз искам главната. И никоя друга! Само че същевременно трябва да завърша и да си намеря добре платена работа, защото парите на мъртвия ми вуйчо все щяха да се свършат някой ден. И тогава...”
Теодор бе поумнял, Теодор вече бе осъзнал, че вече започва нов, решаващ етап в живота му и единствено от него самия зависи да „да си уплете кошничката”, както се казва. „Е, вярно, ще ми се наложи да свърша още няколко гаднички неща, но пък после..., после..., размечта се той, - после ще бъда напълно свободен!...”.
Теодор, като всеки жив човек, не можеше да осмисли простата истина, че човек е свободен само в мечтите и илюзиите си и че никога и най-желаната и постигната цел не е умиротворявала ненаситното човешко „его”... Но в този момент, застанал в болничния коридор, той постепенно започваше да се нагажда към променилите се обстоятелства в живота му и да трасира жалоните, които щяха да определят постъпките му отсега нататък в стремежа към осъществяването на собственото „аз”.
Внезапно досадният глас отново започна да пили напрегнатите му и без това нерви: „Без вуйчо, без Мимето...свободен - кеф! Пей сърце! А и майка ти, дето я обвиняваше какво ли не, е единствената наследница на своя брат, депутата Панайот Петръчки! Ай, ай, ай! Е ако това не е късмет, здраве му кажи! Направо ти, момче, удари джакпота! Е, ще трябва само още да свършиш две неприятни нещица - да се сдобриш с майчето и да разкараш Марианчето, но те са нищо в сравнение с това, което Господ свърши вместо тебе - а може би, ако кажем Дяволът, ще е по-точно. Край, млъквам, почтений рицарю!”. И гласът изчезна, изгуби се незнайно къде. Докога? Никой не знаеше. По-важното бе, че най-после Теодор си отдъхна. Интуицията му подсказваше, че лошата карта е изтекла и най-после той държеше печелившата ръка.
От единия край на коридора се появи мъж на средна възраст с прошарени коси. Беше облечен в бледозелена престилка и изглеждаше недоспал. Когато видя младежа пред кабинета, той позабави крачка и го погледна въпросително, при което рунтавите му вежди щръкнаха нагоре. Изражението му беше на уморен добродушен морж.
- Доктор Флоров?
- Кажете, младежо! Какво има? - леко дрезгавият глас на закоравял пушач бе по-скоро приветлив.
- Извинете ме докторе, разбрах, че излизате от операция и не искам да ви отнемам...
- Давай на въпроса, младежо, - усмихна се леко закръгленият хирург - щом сте толкова любезен да цените моето време !
- Добре, докторе... Осведомиха ме ,че вие сте прегледали едно момиче, прието преди около час, час и половина.. Симпатично, с тъмноруса коса, името му е Мариана...
- Да, да, Мариана! Вие сте...?
- Близък приятел!
Пръча вече не беше в играта и племенникът му можеше свободно да демонстрира близостта си с бившата му любовница...
-Да, да, приятел!... Добре е девойката, но за съжаление, не е толкова хубава вече!
- Какво и е, докторе? Моля ви кажете ми какво знаете, какво и се е случило, аз... сега разбрах, нищичко не знам...
- Изглежда, че за съжаление, тя май е имала и друг приятел, който се е опитал да я удуши. Слава Богу, не е успял. Но има опасност вратът и да остане леко изкривен завинаги. Увреден е гръклянът, хранопроводът, има разместване на прешлени, кръвонасядания....
Докато го слушаше, Теди не се чувстваше особено изненадан. Сякаш подсъзнателно бе очаквал нещо такова. Опита се да изрази загриженост, но вътре в него някакъв датчик веднага отчете информацията и я анализира. „Ако остане обезобразена, дори аз да настоявам да се омъжи за мен, тя ще откаже. Знам го със сигурност...”. Теодор все повече добиваше самочувствие и въпреки че изпитваше жал към нещастното момиче, не можеше да скрие задоволството си от развитието на нещата. Теренът пред него се разчистваше от само себе си.
- Не изглеждате много изненадан, момко!
- Напротив, шокиран съм! Просто ми дойде като гръм от ясно небе! Мога ли да я видя...
Теди се постара да придаде загрижен и притеснен израз на лицето си.
- Днес не. Утре, между четири и шест. Преди това ме потърсете. Ще имам повече и по-ясна информация за състоянието и и възможността да се оправи. Жалко ще е такова младо и хубаво момиче да остане с крива шия...
- О, дано, дано, докторе! Отивам направо в черква да запаля свещ и да помоля Бог да помогне... Не че съм вярващ, ама, все пак...кой знае...
Докторът се усмихна:
- Ако Господ не помогне, поне няма и да навреди. До утре, младежо.
И доктор Флоров се обърна към вратата на кабинета си. Теди го изчака да се скрие зад нея и бавно тръгна към асансьора. Чувстваше се изцеден от контрастните екстремни преживявания през отиващия си ден и единственото му желание бе да се хвърли в леглото и да се наспи. И след като се прибра, направи точно това. Заспа с предчувствие, че най-хубавото за него тепърва предстои…

Следва...