автор: gringo

Двадесет и девета глава

Слизайки по стълбите към изхода на панелния блок, в който се намираше апартамента на Вожда, Боев внимателно се оглеждаше във всички посоки. „Само остава сега да ме бухне някой по главата и да отмъкне парите...”
Намести се зад кормилото на „Паджерото”и погледна часовника. Пет и пет. „Добр-е-е! - проточи доволно Генерала и погледна омотаното в найлоновия плик куфарче. - Ще трябва да спра да купя едно подходяшо спортно сакче, че да се разхождам в парка, гушнал нещо, увито в чувал, ще изглежда доста странно.”
Към пет и половина по алеите на Борисовата градина бродеха най-разнородни екземпляри от вида „Булгарикус сапиенс” - замаяни пенсионери с нежелание преодоляваха с несигурна походка останалите им броени метри до финала на живота, спортисти и любители на здравословния начин на живот галопираха или пълзяха покрай пейки и беседки, в които невръстни момчета и момичета смучеха бира и пушеха цигари, а по алеите майки важно возеха отрочетата си в сини или розови детски колички под сенките на зелените дървета. Сред цялата тая смесена пъстра тълпа на една пейка можеше да се види един седнал слаб мъж в летен светлокафяв костюм с дискретно райе, небрежно сложил ръка върху спортен сак, оставен до него. Костюмът беше малко посмачкан, лицето - уморено, но светлокафявите очи внимателно наблюдаваха сновящите край него напред-назад като разтревожени мравки човешки същества. От време на време мъжът се понаместваше и скрито хвърляше по някой поглед зад гърба си.
Така минаха петнадесет минути и Боев започна да се тревожи не на шега. Очакваше и бе готов да се обзаложи, че Пръча още от пет часа се върти около паметника и трескаво се оглежда, за да зърне приближаващия се разузнавач със заветното куфарче в ръка, което щеше да реши всичките му проблеми, но ето, вече часът бе шест без петнайсет, а от Пръча – ни вест, ни кост. Дългите години в разузнаването бяха изострили и развили сетивата на генерала и той усещаше интуитивно, че нещо не беше наред. „Тъкмо сега ли, мамицата му, на края всичко да се оплеска... За малко в онова диво село шопите да ме пребият, костюма ми поразиха.” - и той със съжаление огледа омачканите и с петна от сухата пръст панталони, които, въпреки търкането, личаха при по-внимателно вглеждане. Само изключителността на ситуацията възпря болния на тема „облекло” стар ерген да се примири и да остане с изцапания костюм. Но най-важно за момента бе да вземе парите и да приключи с „Долнобунищенската епопея”, както нарече търсенето на милиона през последните три дни...
След като успя да се измъкне без сериозни контузии от мелето, сложило край на дружеската запивка под манастирския орех, Боев изчака поп Георги да възстанови реда в собствената си енория с два изстрела в синьото небе с озовалата се незнайно откъде в ръцете му надцевка и се сбогува приятелски с него. Разбраха се да се видят някой път, като ангажимента за печеното пое попа, а за питиетата - Генералът.
Пред седящият на пейката в парка мъж отново се мярнаха като на филмова лента последните сцени от разигралата се пиянска драма, в която по двойки и тройки селяните се разотиваха по посока на селото. Петко Ученийо натовари Радойчо в ладата с помощта на Боби Полицая и Змизоко и отпраши към болницата в близкото градче Е., за да окажат помощ на Радойчо, който мучеше от болка през пешкира, с който притискаше наранените си уста, Орлин яхна „Хондата” и с рев се изгуби по посока на селото със здраво вкопчилия се в гърба му Иван, който гореше от нетърпение да се прибере и да скрие на сигурно място парите, а останалите, тръгнали пешком, бавно се смаляваха по пустото шосе по посока на селото. Когато поп Георги и Генерала останаха сами, внезапно свещеникът се плесна по челото:
- А бе, къде е бай Боги? Наборе, да го виждаш с тия, дето се влачат по пътя?
Боев заслони с ръка очите си от слънцето и се завзира към отдалечаващите се фигури.
- Няма го. Да не би да се е качил с Петко и Боби в ладата?
- Не е е с тях! - отговори му поп Георги. - Я да огледаме околността, да не се е запилял към реката... Че е стар и може да му е станало лошо...
- Отче, и сега не разбрах как не го промуши ножът! - удивено устреми погледа си към попа Боев, обикаляйки близката околност и оглеждайки храстите и растителността по брега на малката манастирска речица.
- Божа работа, наборе, божа работа!” - отговори му попа, после поспря и рече – Стига сме оглеждали. Няма го. Може да се е запилял пак да сбира буреняци. Билки де!... – поясни той, като забеляза недоумяващия поглед на Боев. - Той си е особняк... Смахнат малко, но инак е добър човечец... Добре, че Господ го запази...
Отецът сам не знаеше колко бе прав...
Докато Боев си припомняше епизоди от бурния следобед на манастира, погледът му не спираше да шари незабележимо във всички посоки по алеите, които извеждаха до Паметника на Съветската армия. Ни следа, ни полъх от предчувствие за Пръча. Отърсилият се от скорошните спомени генерал се изправи. Тревогата изпълни цялото му същество. „Трябва да му се обадя. Веднага! Безумие е да се мотая в парка с торба, в която има два милион лева!” В този момент джиесемът завибрира в джоба на сакото му и след секунда звукът му стигна до слуха на Боев. Той бързо го извади и долепи до ухото си. Дори не погледна дисплея - бе сигурен, че е Петръчки, но се излъга. Бе гласът на Вожда. Недобро предчувствие го завладя.
- Чу ли новината?- гласът на Вожда звучеше развълнувано – нещо много рядко при него.
- Каква новина? - бе ред на генерала да се вълнува.
- Пръча е мъртъв!
- Какво! - ръката на Боев неволно стисна спортния сак, а погледът му я последва. После се огледа наоколо. Никой не му обръщаше внимание...
- Такова... умрял!... Хвърлил топа...Гушнал букета… Разбра ли?
- Как! Кога?
- Разбрах от новините в шест часа. Пиех си бирата и говорителят прекъсна темата с извънредното съобщение, че скоропостижно и неочаквано в разцвета на силите си е починал народният избраник, голям родолюбец и водач на партията „Благоденствие за България”. Повече информация по случая във вечерния блок от десет часа.
- Мамка му! - не се сдържа Боев - Ами сега?
- Боев, реших да ти се обадя, защото знам, че бяхте близки. Покрай оная история с племенника му. Нали помогна тогава. Вуйчо му, вечна му памет, много те уважаваше. Та, рекох си, Генерала трябва да знае...
„Гледай го Вожда! Замазва работата. Намеква ми да внимавам, да не се изпусна нещо... Старо куче е...” Влезе в тона му:
- Благодаря, Петров! Жалко за човека. Още колко добри неща можеше да свърши за народа си... Ама ето – така му било писано... Светла му памет!
- Така е, право казваш, в разцвета на силата си. Тъкмо и опит натрупа, и характер имаше... А сега, без него, реформите съвсем ще забуксуват!...
- Та те не са и тръгвали! Ама остави ги реформите, ами жалко за човека… - увлече се Петров, но Боев го прекъсна:
- Благодаря ти още веднъж, майоре! Ще се видим на погребението, надявам се....
- Най-вероятно. Стига да не изскочи нещо, че нали я знаеш нашата...
- Аз ако не знам, то тогава кой друг да знае! Айде, пък живот и здраве, ще се видим....
- Бъди здрав, Боев! И късмет....
Вожда затвори. Генералът въздъхна, метна с небрежен жест сака през рамото си и като внимателно огледа опустяващия лека-полека парк, бавно се затътри след окъсняла възрастна двойка по посока на Орлов мост. Мина под подлеза и след пет минути се озова в „Паджерото”, паркирано в една пряка на „Иван-Асен”. Когато се прибра в апартамента си на втория етаж на нова кооперация в квартал „Редута”, той стовари сака с парите по средата в хола, просна се в един фотьойл и втренчи поглед в него. „А сега какво да правя?” Протегнал дългите си крака и сплел дългите си пръсти зад тила си, Боев мислеше... Не му трябваше много време, за да вземе решение. Нямаше голям избор. Имаше само две възможности - или да задържи парите и да остане в страната, или с парите да духне в чужбина. „Ако остана в страната с парите, ще ме надушат и ще ме гръмнат - разсъждаваше той, - ако върна парите, пак ме чака същото... Само че веднага. Единственото спасение за мен е мълниеносно да се изнеса зад граница... И да се моля никой да не ме намери. Защото тук скоро ще се присъединя към Пръча - Бог да го прости... Но преди това имам да уредя едно задължение.”
След като решението бе взето, Генерала видимо се успокои. Наля си солидна доза водка „Смирнов”, без лед, и отпивайки малки, но чести глътки, заобмисля детайлите на плана. А това вече не бе проблем за него - още повече, че колчем погледнеше към средата на хола, виждаше един милион евро, към който прибавяше и сумата от триста и петдесет хиляди лева влог на негово име. Щеше да я изтегли утре сутринта от банка „Пиреос”, а в късния следобед трябваше да е напуснал страната. Мафията щеше да разбере, че той е отмъкнал парите най-рано след три-четири дни - време, предостатъчно опитният разузнавач да заличи следите си... „Предостатъчно служих на разни грандомани и пладнешки разбойници, време е да поживея без господари - така, както на мене ми е кеф.” И след като допи останалата водка и сложи сака до леглото си в спалнята, Боев се приготви да си ляга. Утре го чакаше тежък ден.