автор: coils

Времето беше приятно. Слънчево, прохладно. Духаше съвсем лек вятър, който от време на време поклащаше клоните на дърветата.
Беше вече април и природата се пробуждаше. Някои дървета започваха да цъфтят, зеленината наоколо се увеличаваше. Врабчетата и гълъбите издаваха весели звуци, показващи, че са доволни от настъпващите промени. Котките се излежаваха мързеливо на слънце, сякаш времето бе спряло и само това имаше значение. В парка на това място имаше една самотна пейка, гледаща към редица от дървета и обкръжена от храсти. Беше точното място, ако искаш да останеш сам и да се насладиш на мислите си. Използваше се и за други цели. Много двойки, които искаха малко повече близост и интимност отиваха там, за да останат необезпокоявани. Този път пейката беше заета от един човек – от едно момиче. То седеше точно по средата й, спокойно, облегнало гръб на твърдата дървесина. Дългите му кестеняви коси се спускаха свободно по гърба на пейката, от време на време развяващи се от лекия ветрец. Момичето беше вперило поглед в далечината, сякаш само тялото беше там, а мисълта – някъде другаде. Прекрасните му зелени очи, приличащи на две детелини, не помръдваха. Това красиво замечтано същество беше вече млада дама, която очакваше своите първи стъпки в истинския живот. Казваше се Ана и беше на 25 години. Миналия ден се беше сгодила за своя любим, с когото споделяше дните си от 5 години. Случилото се за нея не беше точно изненада, защото те го бяха обсъждали от дълго време, но въпреки това беше невероятно събитие. В мислите й това преживяване се повтаряше безброй пъти, всеки от които беше еднакво емоционален. Всичко започна когато той я покани да се разходят на същото това място. То беше и мястото, на което се бяха запознали за пръв път. След дългата разходка те седнаха, за да си починат на същата тази пейка, на която Ана седеше сега. Той й каза, че е невероятно красива, че е неговото пролетно цвете, придаващо най-сладкия аромат в живота му. След това с плавно движение се спусна пред нея на колене и хвана нежно ръката й. Изправи глава и я погледна въодушевено в очите. Ана не можеше да забрави искрящия му поглед, пълен с вълнение. След това с другата ръка извади от джоба на якето си малка черна кадифена торбичка. С едно негово кимване, Ана разбра, че трябва да я отвори и щом го направи от нея се подаде великолепен сребърен пръстен с формата на цвете и малък зелен изумруд в средата. Ана остана очарована. Не си беше представяла, че може да съществува толкова красив пръстен. Приятелят й го взе внимателно, погледна я отново и я попита с треперещ глас:
– Ще се ожениш ли за мен, мила Ана?
– Да! - отговори тя. - Завинаги да!
Той сложи внимателно пръстена на безимения й пръст и се усмихна.
– Стои ти прекрасно! - възкликна.
– Така е. Много ми харесва! Невероятен е! Обичам те много! Ти си всичко за мен сега и завинаги!
– И аз те обичам, скъпа! Обичам те повече от всичко на света!
Той хвана леко двете й ръце, преплете пръсти с нейните и я целуна. Тази целувка беше кратка, но за Ана беше като безкраен щастлив миг, който тя преповтаряше всяка следваща минута. Останалите часове от този приказен ден двамата влюбени прекараха със семейството и приятелите си, споделяйки безкрайното си щастие с тях.
Мина денят, дойде и нощта. Двамата годеници бяха легнали лежерно в леглото, говорейки си за бъдещето и за плановете за сватбата. Изведнъж телефонът зазвъня. Ана вдигна, но се оказа, че търсят годеника й. След като взе слушалката и чу отсрещния глас, той придоби напрегнато изражение. Разговорът протече за няколко минути и след това затвори телефона.
– Съжалявам, скъпа, утре сутринта ме викат на работа. Имало нещо извънредно, което трябва да се свърши.
– Не отново... Не те оставят на мира да си починеш... Съжалявам, мили, че трябва да ходиш на работа, а няма да можеш да си починеш. Много ми се искаше да сме заедно и да се радваме на случилото се днес.
– И на мен ми се искаше, мила, но няма как, трябва да отида. Би трябвало да свършим до обед и после отново ще сме заедно. Ще почина няколко часа и след това ще можем да се разходим колкото искаш. Знаеш, че те обичам много и ще направя всичко за теб!
– И аз те обичам, скъпи! Ще ми липсваш много утре докато те няма!
– И ти ще ми липсваш много, мила! Хайде да лягаме сега, защото утре ще трябва да ставам рано. Лека нощ и сладки сънища, скъпа!
– Лека нощ и сладки сънища, мили!
С тези думи Ана отпусна глава върху гърдите му и заспа.
На сутринта когато се събуди, той вече бе тръгнал за работа. Беше й оставил три цветя на неговата възглавница – розов гербер, черно лале и червена роза. Това бяха любимите й цветя, от които тя не можеше да избере кое й харесваше най-много и затова той й подаряваше винаги по едно и от трите. Ана с усмивка повдигна глава и ги помириса. Всяко имаше нежен специфичен аромат, който я омайваше. Тя стана от леглото, взе цветята и ги сложи в близката ваза. Погледна ги още веднъж и отново се усмихна. След това отиде до банята, за да се оправи, а по-късно се облече. Когато стана готова се отправи към кухнята за кратка закуска, състояща се от пресен френски кроасан и чаша горещ плодов чай с мед и лимон. Това беше една от любимите й закуски. Щом приключи реши, че няма по-подходящ начин да прекара времето без любимия си от това да се разходи на тяхното място, парка, в който се бяха запознали. До там се стигаше по приказна горска пътека, осеяна с много цветя и дървета. Пролетта правеше всичко красиво и омайно. От цветята се носеха сладки аромати, които привличаха не само хората, но и пчелите. Ана разглеждаше това място с интереса на човек, минаващ оттук за пръв път. Колкото и пъти да вървеше по тази пътека, радостта, която изпитваше, никога не изчезваше. След още стотина метра тя стигна до тяхното специално място. То приличаше на малък оазис сред многобройните дървета. Ана се отправи към пейката и щом седна се почувства като в топла прегръдка. Тишината и спокойствието на това място я предразположиха да си припомни вчерашния скъп момент безброй пъти.
Изведнъж един шум прекъсна спомените й и я върна към реалността. Тя се обърна и видя майка си. Лицето й беше мрачно и напрегнато. Виждаше се притеснението й отдалече. То се проектира върху Ана и тя усети безпокойство. Майка й с бързи крачки приближи пейката. Ана се изправи, застана срещу нея и я погледна с очакване.
– Ана, добре, че те намерих! Трябва да ти кажа нещо, но ми обещай, че ще го приемеш с търпение и сила.
– Мамо, какво е станало? Притесняваш ме.
– Скъпа, мила моя, много ми е трудно да ти го кажа. Иска ми се аз да можех да поема твоя товар, но не мога.
– Мамо, кажи ми, не ме измъчвай!
– Мила, случи се нещо... Днес, докато Стефан е пътувал към работа е станало катастрофа. Той почина, скъпа, съжалявам... Иска ми се да можех да поправя случилото се, да ти помогна, но не мога, мила...
– Мамо, това не може да е вярно! Не може! Сигурно са сбъркали човека. Стефан не може да умре! Ние се сгодихме вчера. Ние се обичаме. Ще се обичаме винаги. Не може да пострада! Знам го!
– Скъпа, щеше ми се да беше вярно, но не е... Един полицай се обади и ми съобщи какво се е случило. Съжалявам...
– Не го вярвам! Стефан ще се върне скоро, до обед. После ще си почине и ще се разходим в любимия ни парк. Той ми обеща вчера. Той много ме обича. Никога не би ме напуснал.
– Мила, знам, че много те обича, както и ти го обичаш. Но това е истината, той почина. Съжалявам... Иска ми се да не беше реално, но е. Съжалявам, скъпа...
Ана поклащаше невярващо глава и големи бистри сълзи се стичаха от зелените й очи. Тя с премрежен поглед погледна сребърния пръстен с формата на цвете и зелен изумруд по средата. Плачът й се усили. Една голяма сълза се спусна по лицето й и капна върху камъка на пръстена. Зеленият му цвят се пречупи през нея и стана още по-ярък. Ана не можеше да приеме реалността. „Не може да е истина - помисли си тя, - ние се обичаме.“
Съкрушена тя усети, че й се вие свят и губи съзнание. Не можеше да живее в този свят без него. Не можеше да остане сама. Предпочиташе да е мъртва, отколкото да се бори с такава скръб. Може би с намесата на съдбата или не, при падането си Ана удари главата си на ръба на пейката. Ударът беше силен и щом тя се свлече на земята по кестенявата й коса се стече струйка алена кръв...