Все повече приличам на хербарий,
притиснат между листите на времето.
Това, което се нарича старост
е всъщност на живота сладък бремето.
Вървейки от дъха му се оплождам
и бавно зрее същността в очите ми.
Крада надежди и ги съпровождам
до кошера изящен на мечтите си,
а дните ме затрупват като страници
на книга, пълна с всевъзможни мъдрости.
Притисната чета, като избраница,
на тъмно и с чувствителност на пръстите.
А белите полета на хартията
изсмукват влагата на битието ми.
Но всъщност само времето ме пие
и наслаждава се на питието си…