автор: rumenaradeva

Защо ли...?
Хората винаги воювахме за да оцелеем в един
разпокъсан свят в една непроходима джунгла от предмети. Ние не живеехме,само се опитвахме да останем невредими. Понякога намирахме сродни души пролука или празнота във времето на живота си. Вмъквахме се там вътре като малки деца,намерили скривалище,стояхме и шепнехме ,изпращахме положителна енергия един към друг и така.... извиквахме любовта, срутили стената на реалността душите ни преминават отвъд мига.Не беше ли животът ни като вълните на морето,което и най-тихият вятър променяше?И...... ако тази извикана любов беше последното пристанище за да останем живи,ако беше последното пристанище за нещо красиво и истинско,ако беше последният полъх на вятъра....за да погледнем вътре в себе си.Навярно бихме си казали, да…аз съм само един честен лъжец. …който се страхува да не изгуби и нищо то което има., Искаме ли да превърнем дните си в тихо и спокойно езеро за да съберем раз- пиленият си свят само…. в две очи!
Защо ли се страхуваме….защо ли все още вярваме в честните лъжи!?