автор: meiia

Без тебе, знам, ще съм сиротна
за втори път. И този път навеки!
Една неподредена в цяло стотна,
изнизан вътък от идеи и пътеки.

И нищо повече - неподредена
в безупречния ритъм на нещата,
с останки хаотична споделеност,
сама в черупката на Същината,

която няма как да ме закриля
със стряха от пробити керемиди.
Та ти си най-реалната идилия
и тръгнеш ли, от мене ще си иде

възторгът, с който те познавам
и с който всяко ново утро пиша.
За да останеш, казвам ти: Оставам!
И, за да дишаш, казвам ти, че дишам.